Днес тя беше в копринена рокля, с наниз от перли около шията — между другото, подарък от мен за рождения ѝ ден. А на устните ѝ се беше настанила онази самодоволна усмивка, която реже като нож.
— Ох, момичета, пак ли трагедии? — изчурулика Венета Кирилова, докато се приближаваше. — Казвах ти аз: ако чистеше по-внимателно, нямаше да се спъваш. А ако не тичаше като обезумяла, нямаше да падаш. И изобщо — нито един мъж не повишава тон, ако жената до него е свестна.
Майка ми се обърна рязко към нея:
— Какво точно казахте току-що?
— Каквото виждам, — сви рамене свекървата. — Живея тук вече година, всичко ми е пред очите. При нея винаги е прекалено: ту крещи на Светослав, ту чупи нещо, ту тряска врати… Мъжът търпял, търпял, а после… Е, естествена реакция.
— Естествено ли е да удряш жена? — гласът на баща ми стана леден.
Светослав веднага изпъчи гърди:
— Не съм я удрял! Тя сама падна! Питайте мама — тя видя!
Венета кимна с доволство:
— Видях. Падна. По време на кавга. Сама.
Стоях и ги гледах — този дует, репетирал лъжата до съвършенство. И в мен нещо се пречупи. Бях изтощена. До крайност. Уморена да се преструвам, да мълча, да съм „виновната“, защото така е удобно на всички.
— Не, — казах тихо. — Не паднах.
Въздухът застина.
— Какви ги говориш? — намръщи се Светослав.
— Не паднах. Ти ме удари. Снощи. След като ти отказах пари за поредната ти „инвестиция“. Помниш ли? И не беше нито за първи, нито за втори път.
Лицето му се изкриви. Опита се да ме прекъсне, но аз продължих:
— А майка ти го видя. Нали, Венета Кирилова?
Тя се смути. Само за миг — кратък, почти незабележим — в очите ѝ проблесна страх. После маската се върна.
— Не знам за какво говориш…
— Вие стояхте до вратата.
