Дъждът трополяше по ламарината, когато до ушите ми стигна скърцането на дворната вратичка. Кръвта ми застина. Тъкмо бях приключила с бърсането на пода в антрето, опитвайки се да излича не само калта, а и следите от вчерашния кошмар — строшената ваза, счупената лампа, писъците, които още кънтяха в главата ми. А ето че вече бяха тук.
Майка ми и баща ми.
Без обаждане. Без предупреждение. Просто се появиха. Може би майчиното сърце е усетило, че нещо не е наред. Или пък съседката е звъннала с половин уста: „Елате да видите дъщеря си, лицето ѝ…“.
Нямах време да се скрия. Нито да сложа фон дьо тен, нито да нахлузя очила, нито да измисля убедителна лъжа. Вратата се отвори и в очите на майка ми пламна чист ужас.
— Ралица Пловдивска… — прошепна тя, сякаш ударът беше попаднал върху нея.
А аз стоях свита в домашния си халат, с дебели чорапи на краката и синини по лицето — по бузата, под окото, върху скулата. Едната още тъмновиолетова — от юмрука. Другата вече пожълтяваше — от падането, когато се опитах да се дръпна.
— Това… беше инцидент — изломотих. Гласът ми трепереше. — Подхлъзнах се сама.
Точно тогава от кухнята излезе Светослав Странджански. В ръката си държеше чаша кафе, а на устните му — крива усмивка. Не, не усмивка. Той се заливаше от смях — груб, дрезгав, доволен.
— Аха, сама! — изхили се той. — Право върху юмрука! После на пода! И в стената! Пълна случайност!
Майка ми пребледня. Баща ми направи крачка напред, но срещна погледа ми и застина. Не исках скандал. Не тук. Не сега. Все още се лъжех, че нещата ще се оправят. Че Светослав ще се осъзнае. Че свекървата ще престане да се меси. Че това е само временен ад.
И тогава зад рамото на Светослав се показа тя.
Свекървата.
Венета Кирилова — безупречно облечена, с идеална прическа, сякаш току-що е слязла от корицата на лъскаво списание, и присъствието ѝ изпълни стаята с напрежение, което подсказваше, че истинската буря тепърва започва.
