Свекървата едва се изправи, подпирайки се на кръста си, сякаш всяко движение ѝ причиняваше болка. По лицето ѝ избиха червени петна, гневът и обидата се смесиха в едно.
— Аз изхвърлих развалено нещо! — изсъска Камелия Калинова. — А ти унищожи напълно годна храна! Ти си чудовище! Захари, виждаш ли за каква жена си се оженил?!
— Виждам — отвърна Захари Орлов, без да откъсва поглед от Йоана Христова. В очите му нямаше колебание, а студена враждебност. — Виждам, че жена ми мрази майка ми.
Йоана рязко се обърна към него.
— Не. Мразя това, че майка ти се разпорежда в моя апартамент, сякаш ѝ принадлежи. Че решава кое е позволено и кое — не. Че хвърля мои вещи, води тук приятелките си, обсъжда ме и ме унижава под собствения ми покрив. А ти стоиш и ѝ пригласяш.
Тя пое въздух и за първи път тази вечер гласът ѝ се изви по-високо:
— А аз каква съм ти, Захари? Съпруга! Или вече не съм?
Мълчанието падна тежко, почти задушаващо. Захари стисна зъби. Камелия Калинова притисна ръка към гърдите си, разигравайки добре познатата сцена на внезапно неразположение.
— Аз дадох всичко за това семейство… — прошепна тя с треперещ глас. — Отгледах сина си сама. Работих на три места. Мечтаех си, че като се ожени, ще имам снаха като дъщеря. А тя… тя ме гони. Заради пелмени.
Студ полази по гърба на Йоана.
— Вие изхвърлихте моята храна — каза тя бавно. — Вкарахте чужди хора в дома ми. Нарекохте ме кариеристка. Предрекохте, че мъжът ми ще ме напусне. И след всичко това очаквате уважение?
Камелия се изправи напълно. Болката изведнъж изчезна.
— Аз казвах истината. Жени като теб не стават за съпруги. Мислиш си, че щом печелиш пари, можеш да не храниш мъжа си и да не уважаваш майка му? Ще видиш — ще си тръгне при нормална жена.
— Мамо, стига вече… — промърмори несигурно Захари.
— Не! — изрева тя. — Мълчах, докато тя те държеше гладен! Докато в апартамента цареше хаос! Търпях всичките ѝ номера! Но това вече е прекалено. Тя захвърли труда ми. Искам извинение!
Йоана я изгледа дълго, без да мигне.
— Извинение? — повтори тихо. — Добре.
Тя се обърна, отиде в коридора и отвори гардероба. Извади два огромни сака, препълнени с вещи — халати, блузи, пантофи, козметика. Всичко, което Камелия Калинова беше пренесла тук през последния месец.
Йоана излезе на площадката и ги стовари на пода. После се върна, откачи ключовете на свекървата от връзката си и ги остави върху шкафа за обувки.
— Ето ти извинението — каза спокойно. — Повече не идвайте. Никога.
Камелия замръзна на прага на кухнята.
— Ти… ти ме гониш?
— Захари! — извика тя към сина си. — Чу ли? Тя ме изхвърля! Твоята майка! От твоя дом!
Захари стоеше между тях — пребледнял, объркан.
— Йоана, ти не можеш… това е майка ми…
— Мога — тя се приближи съвсем близо до него. — И ще ти кажа ясно: или майка ти спира да идва тук всеки ден, или аз си тръгвам. Сега. Избирай.
— Това е ултиматум?!
— Да. — Погледът ѝ не трепна. — Апартаментът е мой. На мое име е. Купих го преди брака. И аз решавам кой живее тук. Майка ти — не.
Отново тишина. Захари погледна първо Йоана, после майка си. Камелия плачеше беззвучно, бършейки сълзите с юмрук.
— Захарче… — прошепна тя. — Наистина ли ще ѝ позволиш да се отнася така с мен?
Той въздъхна и наведе глава.
— Йоана е права, мамо. Това е нейният апартамент.
Думите му я удариха по-силно от шамар. Камелия се дръпна, сякаш я бяха блъснали.
— Значи… избираш нея?
— Не избирам никого. Просто… може би е по-добре да идваш по-рядко.
Без да каже нищо повече, тя се обърна, нахлузи палтото си върху домашния халат, грабна чантите. На вратата се обърна.
— Ще съжаляваш, Йоана Христова — изрече тихо, с ледена омраза. — Без моето благословение щастие няма да имаш.
— Ще преживея — отвърна Йоана.
След като вратата се затвори, въздухът сякаш зазвъня. Йоана и Захари стояха в коридора, без да се поглеждат.
— Доволна ли си? — попита той глухо.
— Не — отговори честно тя. — Но поне мога да дишам.
Той се затвори в спалнята. Йоана остана сама.
Върна се в кухнята. Боршът беше изстинал. Тя отвори прозореца и изля съдържанието на тенджерата в снега. Тъмночервеното петно се разля върху бялата повърхност.
После изми съдовете, избърса плотовете, изхвърли боклука. Свали чуждото бельо от бар столовете и го натъпка в плик. Свали и килимите от стените.
Към полунощ апартаментът отново беше неин — тих, празен, леко студен след скандала, но нейна територия.
Йоана си направи чай и седна до прозореца. Навън валеше сняг. Някъде в града Камелия Калинова вероятно кроеше планове за мъст. В спалнята Захари лежеше и се питаше дали е постъпил правилно.
А тя седеше тук, в собствената си кухня, пиеше чай от пражката чаша и за пръв път от месец се чувстваше у дома.
Сутринта Захари излезе без дума и без закуска. Йоана също мълчеше. Въпросите бяха много, отговорите — нито един.
Но в този миг това нямаше значение. Границата беше поставена. Линията — начертана. И повече нямаше да позволи някой да я прекрачи.
Тя допи чая, изми чашата и започна да се приготвя за работа. В коридора махна всички излишни обувки, оставяйки само своите и неговите. По стените отново висяха нейните черно-бели фотографии. Огледалото беше чисто. Тишината — пълна.
Йоана заключи вратата на всички ключалки и за първи път от седмици се усмихна.
Домът ѝ си беше отново неин.
