— В едно обаче тя е права — продължи Захари след кратко мълчание. — Истината е, че почти не се грижиш за дома. Връщам се вечер гладен, отварям хладилника и вътре ме посрещат йогурт и някакви сирена. Така нормален мъж не живее.
Йоана се обърна рязко и погледът ѝ се спря върху вратата, сякаш през нея можеше да го види.
— Значи ти си на нейната страна — каза тихо.
— Не заемам ничия страна — отвърна той раздразнено. — Искам просто да има ред в собствения ми дом. Да се прибирам и да ме чака вечеря. Майка ми да може да идва, когато пожелае. Това е напълно естествено.
— Гостите не се нанасят за постоянно — Йоана пристъпи към вратата, но не я отключи. — Гостите не разместват мебелите. Гостите не водят свои познати без предупреждение. Захари, майка ти окупира апартамента ни.
— Глупости! — избухна той. — Ти си егоистка. Просто не можеш да търпиш някой друг да е тук освен теб. Свикнала си да контролираш всичко. Но и аз живея тук, и майка ми има пълното право да идва!
— Да идва — да. Да живее — не.
— Тя не живее тук!
— Захари, дрехите ѝ са в нашия гардероб. Чехлите ѝ са в коридора. Кремовете ѝ са в банята. Спи на дивана за трети път тази седмица. Това, ако не е живеене, какво е?
— И какъв е проблемът? — гласът му стана твърд и студен. — Тя е майка ми. Тя ме е отгледала. Има право да бъде до мен. А ако това не ти харесва… може би ти трябва да си подредиш приоритетите.
Йоана замръзна. Думите му прозвучаха като окончателна присъда.
— Значи, ако не искам да деля покрива си с майка ти, аз съм лоша съпруга?
— Това означава, че не уважаваш семейството ми.
Тя пое бавно въздух, сякаш се опитваше да задържи нещо да не се разпадне вътре в нея.
— Ясно — изрече тихо. — Всичко ми стана ясно.
Чу как Захари въздъхна тежко и се отдалечи по коридора обратно към кухнята. Оттам долитаха гласове, смях, дрънчене на чинии. Те вечеряха. Като голямо, сплотено семейство. Без нея.
Йоана се отпусна върху леглото, без дори да си съблече дрехите. Затвори очи. Главата я цепеше. Вътре в нея се блъскаха обида, ярост, безсилие и едно странно, ледено спокойствие, което я плашеше повече от всичко.
Така изминаха близо два часа. После тя стана, изми лицето си със студена вода и излезе от спалнята.
Кухнята беше празна. Гостите си бяха тръгнали, чиниите бяха измити, печката блестеше. На масата стоеше тенджера с борш, похлупена грижливо, и чиния с кюфтета, покрита с фолио. До тях — бележка с неравен почерк: „Йоана, стопли си и яж. И нахрани мъжа си. Камелия.“
Йоана смачка листчето и го хвърли в коша. После отвори хладилника. Там, където сутринта бяха нейните продукти — вносни сирена, хумус, гръцки йогурт, пресни зеленчуци — сега се трупаха кутии и тенджери на свекървата. „Оливие“, буркани със зимнина, мариновани краставички, сланина в буркан.
Нейната храна беше изчезнала. Просто я нямаше.
Тя отвори коша за боклук. На дъното лежаха опаковка от моцарела, кутия от ролца, празна кофичка от хумус. Всичко изхвърлено. Не изядено — захвърлено.
Ледена вълна от гняв я заля. Това вече не беше просто неуважение. Беше завладяване. Заграбване на територия. Камелия Калинова маркираше пространството, както правят животните, изтласквайки Йоана от собствения ѝ дом.
Тя влезе в хола. Захари лежеше на дивана, вперил поглед в телефона си. На креслото до него дремеше Камелия, завита с плед — любимият плед на Йоана от мериносова вълна, за който беше дала двайсет хиляди лева.
— Захари — извика тя.
— Къде е храната ми от хладилника?
— А, това ли? — сви рамене той. — Мама каза, че всичко е било развалено. Някакво вмирисано сирене, увехнали зеленчуци. Изхвърлила ги е.
— Сиренето беше дорблю. Така мирише. Струваше три хиляди лева парчето.
— Не знам. Мама каза, че е развалено. Тя разбира от такива неща.
Йоана погледна към свекърва си. Камелия леко отвори едното си око, срещна погледа ѝ и отново го затвори, преструвайки се на заспала.
Тя не спеше. Чуваше всичко. И изобщо не ѝ пукаше.
Йоана се върна в кухнята и седна на масата. Погледът ѝ се спря върху тенджерата с борша.
Решението се роди мигновено. Просто, логично и напълно справедливо. Око за око. Храна за храна.
Тя стана и отвори фризера. На горния рафт лежаха съкровищата на свекърва ѝ — прочутите домашни пелмени, които Камелия Калинова лепеше сама, с които се хвалеше и които носеше на всеки празник. Целият фризер беше пълен — пелмени, вареники, сарми, кюфтета. Месеци труд.
Йоана започна да вади пакетите един по един. Пелмените се посипваха върху плота със сух, глух звук. Вареники с картофи, с вишни, със сирене. Сарми в зелеви листа. Смляно месо за кюфтета.
Тя отвори коша и започна да хвърля всичко вътре, без колебание.
— Йоана? — гласът на Захари се чу от коридора. — Какво правиш там?
Тя не отговори. Продължи методично да изпразва фризера. Пакет след пакет. Последни полетяха кюфтетата — онези, за които свекърва му се кълнеше, че са по-добри от купешките.
— Йоана, по дяволите! — Захари нахлу в кухнята. Видя отворения кош, купчината пелмени и жена си с празен плик в ръка. — Ти нормална ли си?!
— Всичко е развалено — каза тя с равен, спокоен тон. — Не се знае от колко време стои. Може година, може две. По-добре да се изхвърли. Грижа ме е за здравето ти.
— Това са пелмените на мама! — той се хвърли към коша, опитвайки се да извади пакетите. — Тя ги лепи цял месец! Какво правиш?!
— Същото, което майка ти направи с моето сирене — Йоана затръшна капака. — Око за око.
— Ти си луда! — той я хвана за ръката и я стисна болезнено. — Веднага ги извади!
— Мамо! — изкрещя той. — Мамо, ставай! Тя изхвърли пелмените!
След секунди в кухнята се появи Камелия Калинова — разрошена, сънена, но мигновено осъзнала мащаба на бедствието. Тя се хвърли към коша, отвори го, видя кашата вътре и изви глас:
— Какво направи, ма проклета?! Това са моите пелмени! Аз ги трупах половин година!
— А аз търсих моето сирене цял месец — отсече Йоана. — Но това явно не ви интересуваше. Вие решихте, че имате право да хвърляте чужда храна. Е, и аз реших същото.
