Фани Старозагорска се приближи още една крачка към снаха си. Беше по-ниска от Йоана, но въпреки това излъчваше натиск, сякаш заемаше цялото пространство около нея.
— Йоанчето… — гласът на Камелия Калинова внезапно омекна, стана лепкав, почти ласкав. — Разбирам те. Уморена си, напрегната си. Работа, ангажименти… Но няма нужда да си го изкарваш на мен. Аз ти мисля доброто. Захари се ожени за теб преди три години, а ти така и не се научи да го посрещаш както трябва — с топла вечеря и подреден дом. Той сам ми се оплаква. Връща се гладен, отваря хладилника — празно. Ти си на дивана с телефона. Това не е редно, Йоана. Така семейства не се крепят.
Йоана инстинктивно отстъпи назад. Думите я удряха право в гърдите, защото в тях имаше зрънце истина. Да, не готвеше всеки ден. Да, често поръчваха храна. Но и двамата работеха до изнемога, и това беше тяхно общо, зряло решение, а не нечий пропуск.
— Камелия Калинова — изрече тя бавно, стискайки зъби, за да удържи гласа си спокоен. — Аз и Захари сме възрастни хора. Ние решаваме как живеем и как си подреждаме дома. Ако мъжът ми има проблеми, нека ги обсъди с мен, а не да се оплаква на майка си. А сега ви моля — учтиво, но ясно — вие и приятелките ви да напуснете жилището ми. Веднага.
Лицето на свекървата се вкамени. Ласкавата маска падна мигновено, устните ѝ се свиха в тънка, остра линия.
— Аха… така значи — изсъска тя. — Гониш ме. Майката на съпруга си гониш. За това, че се грижи за теб.
— Не съм искала тази „грижа“.
— Не я била искала! — Камелия театрално разпери ръце. — Чувате ли, момичета? Не я искала! А като Захари те остави заради нормална жена, която знае как се гледа мъж, тогава кого ще питаш? Мислиш ли, че ще търпи вечно твоите номера? Кариера, амбиции! В главата ти са само работа и пари. А на мъжа му трябва жена, домакиня, не някаква делова машина!
Йоана застина. В ушите ѝ зазвъня. Погледът ѝ се плъзна към трите жени около масата — Фани, Златка и Алекса я наблюдаваха с открито неодобрение, дори със скрито задоволство. Всички бяха на страната на Камелия. Всички я бяха осъдили — като лоша съпруга, като „дефектна“.
— Захари! — извика Йоана с всичка сила. — Захари, ела тук веднага!
Минаха няколко напрегнати секунди. После се чуха стъпки и на прага се появи мъжът ѝ — по домашен панталон и разтегната тениска, с подпухнало лице и раздразнен поглед.
— Защо викаш? — измърмори той. — Спях.
— Защо в нашия апартамент има чужди хора? — попита тя, вперила очи в него. — Защо майка ти е направила пълен хаос? Защо дори не ме предупреди?
Захари се прозя и разсеяно се почеса по тила.
— Майка каза, че ще дойде да готви. Какво толкова? Иска да те научи. Ти в кухнята… ами, никаква те няма. Реших, че ще се зарадваш.
— Да се зарадвам? — вътре в нея се скъса последната нишка търпение. — За теб нормално ли е четири жени да влизат в дома ми без разрешение?
— Какви четири жени? — намръщи се той. — Това е майка ми. И приятелките ѝ. Свои хора.
— Твои — може би. Не мои.
— Ето, виждате ли — въздъхна Камелия и се обърна към компанията. — Казах ви. Няма уважение. За нея майката на мъжа ѝ е чужд човек. Как се гради семейство така?
Захари пристъпи до майка си и я прегърна през раменете.
— Йоана, обиждаш мама. Тя се стараеше за нас. Сготви супа, прави кюфтета. А ти ѝ натякваш, че е натрапник. Засрами се малко.
Йоана го гледаше и не го познаваше. Това не беше партньорът, с когото беше споделяла живота си три години. Пред нея стоеше мъж, който без колебание застана зад майка си срещу собствената си съпруга.
— Добре — каза тя тихо. — Чудесно.
Обърна се и напусна кухнята. Зад гърба ѝ прозвуча самодоволният глас на Камелия:
— Нека се поуспокои. Ще се нацупи и после ще дойде да се извинява. А ние да хапнем. Хайде, Захарче, ела, ще ти сложа кюфтенце…
Йоана влезе в спалнята и заключи вратата. Ръцете ѝ трепереха. Седна на ръба на леглото и се прегърна сама. В мислите ѝ цареше пълен безпорядък. Как беше стигнала дотам, че мнението ѝ да няма никаква тежест в собствения ѝ дом?
Спомените изплуваха един по един. Преди половин година Камелия Калинова получи ключ от апартамента — Захари ѝ го беше дал „за всеки случай“, ако стане нещо — пожар, теч. Йоана тогава не възрази, макар че вътрешният ѝ глас я предупреждаваше.
Първото посещение беше уж невинно — „да ви видя“. Донесе баница, поседя малко и си тръгна. После започна да идва по-често — първо веднъж седмично, после два пъти. Започна да остава с часове. После — по цял ден.
А преди месец сякаш се нанесе.
Официално си имаше собствено жилище в другия край на града. На практика обаче прекарваше повече време тук. Идваше рано сутрин и си тръгваше късно вечер. Понякога дори оставаше да нощува на дивана — „да не пътувам по тъмно“.
Йоана първо намекваше на Захари. После говореше директно. Той не разбираше. За него майка му беше неприкосновена. Нормално му се струваше тя да е постоянно край него.
А днес Камелия беше довела и подкрепление.
Йоана се изправи и застана до прозореца. Навън бавно падаше здрач. В прозорците на съседните блокове светлините се палеха една по една. Всеки имаше своя живот, своите грижи. А нейният дом беше превзет.
— Йоана, отвори — гласът на Захари зад вратата звучеше раздразнено. — Какво се заключваш? Мама се обиди. Излез и се извини.
— Няма да отворя — отвърна тя. — И няма да се извинявам.
— Не се дръж като дете. Какво ти става? Мама искаше да помогне.
— Захари — тя опря чело в студеното стъкло. — Осъзнаваш ли, че майка ти превърна дома ни в общежитие? Че доведе тук три непознати жени без мое знание? Че ме нарече кариеристка и заяви, че ще ме изоставиш?
— Преувеличаваш — отговори той след кратка пауза. — Тя се поизнерви. Знаеш я, емоционална е. Но…
