Благовеста Дунавска още известно време се суетеше около телевизора, сменяше един след друг няколко дистанционни, мърмореше си под носа и натискаше копчета без особен ред.
— Ето, май тръгна… показва нещо — каза тя несигурно. — Захари Каменар, вие по-добре се оправяйте с тази техника. Аз нищо не разбирам, внукът ми я настройваше.
Захари само кимна, пое дистанционното с уверен жест и веднага започна да превърта записа назад. Албена застана плътно до него, почти без да мига, вперила поглед в екрана, сякаш се страхуваше да не изпусне дори секунда. На сивкавия, леко трептящ кадър ясно се виждаше улицата пред къщата на Благовеста, отсрещният дом, портата към двора ѝ и част от самото пространство вътре.
— Казахте, че съпругът ви е излязъл към седем вечерта, нали? — попита Захари, без да откъсва очи от картината.
— Да… около седем. Може би малко след това.
Записът беше превъртян до осем часа и пуснат на нормална скорост. Качеството не беше добро — образът беше зърнест, черно-бял, на места замъглен от гъсто сипещия се сняг. Въпреки това всичко важно се разпознаваше. Улицата изглеждаше напълно безлюдна, снегът падаше на плътна завеса, а видимостта беше лоша. Времето в долния ъгъл се движеше бавно напред — девет, десет, единайсет…
— Сега гледайте внимателно — каза Захари и напрегнато посочи с пръст екрана.
Без петнайсет дванайсет. В кадъра внезапно се появи автомобил — обикновена лека кола, тъмен цвят, движеща се бавно и предпазливо. Спря точно пред дома на Албена. От нея слезе висок мъж, облечен в обемно тъмно яке и плетена шапка, нахлупена ниско над челото. Лицето му не можеше да бъде различено. Той огледа улицата, сякаш проверяваше дали няма свидетели, след което уверено отвори портата и изчезна зад нея, погълнат от тъмнината на двора.
— Господи… — прошепна Албена. Усети как студ се разлива в гърдите ѝ, а коленете ѝ омекват.
След около десетина минути фигурата се появи отново. Мъжът излезе спокойно, без суетене, затвори портата внимателно и я закачи. После се качи в колата и потегли бавно, докато не се изгуби зад завоя.
— Стоп — каза кратко Захари и натисна пауза.
Върна малко назад и замрази кадъра в момент, когато автомобилът се виждаше най-ясно.
— Ето номера… трудно се чете, снегът и тъмнината пречат, но някои цифри май могат да се разпознаят. А тук — погледнете — по вратата… това е лого. Надпис.
Албена се наведе напред и присви очи. Наистина — по страничната врата се виждаше светло петно, някаква емблема или надпис.
— Много прилича на служебна кола — замислено каза Захари. — Не е частник. По-скоро фирма, и то сериозна.
— Ами ако е от агенция за имоти? — обади се неочаквано Благовеста, която през цялото време стоеше до тях, стиснала ръце пред гърдите си.
Албена рязко се обърна.
— Какви имоти, Блага? Защо пък оценители?
— Ами… не знам — смути се съседката. — Може някой да готви продажба, да прави оценка… — тя замлъкна, забелязвайки пребледнялото лице на Албена. — Извинявай, Албенче, глупост казах…
Но Захари вече беше наострил внимание.
— Защо точно агенция за недвижими имоти ви хрумна? — попита той.
— Защото миналия месец при мен идва оценител — обясни Благовеста. — Купувах жилище за дъщеря ми. И той дойде вечер, с точно такава кола — служебна, с голямо лого отстрани. Много ми прилича.
Захари увеличи изображението докрай. Надписът си оставаше размазан, но първата дума се различаваше — „Дом“.
— „Дом“… и още нещо след това — каза той и записа в бележника си. — Ще проверим всички агенции с подобни автомобили.
Албена мълчеше. В главата ѝ се въртеше ужасяваща мисъл: някой беше поръчал нощна оценка на дома ѝ. Но кой? Къщата беше само нейна.
— Албена Рилска — каза Захари и положи ръка на рамото ѝ. — Давали ли сте на някого нотариално пълномощно за имота?
— Никога — отвърна тя твърдо. — Не съм мислила за продажба.
— А съпругът ви, Радослав Воин?
Земята сякаш се разтвори под краката ѝ.
— Радослав? Но… той не може без мен. Всичко е на мое име.
— По принцип — да — кимна Захари. — Но има и измами. Ще проверим.
Още същия ден, към обяд, вече бяха в офис на агенция „Дом-сервис“ в центъра на града. Захари беше открил три фирми с подобни логотипи, а третата потвърдила, че техен оценител е бил на улица „Садова“. Директорът — Пламен Балкански, добре облечен мъж на около четирийсет и пет — ги посрещна с престорена учтивост.
— Заповядайте, седнете — каза той. — Какво мога да направя за вас?
— Вчера ваш служител е бил на адрес „Садова“ 17 — започна Захари. — Оценка на къща.
— Да, има такъв случай — кимна Балкански, разлиствайки папка. — Какъв е проблемът?
— Проблемът е, че това е моят дом — каза Албена, навеждайки се напред. — И аз не съм поръчвала нищо.
Директорът повдигна вежди.
— Но поръчката е от собственика… — той показа документа. — Радослав Воин. Собственикът е Албена Рилска. Има пълномощно.
— Какво пълномощно?! — гласът ѝ се пречупи.
Балкански извади друг лист.
— Това. Нотариално заверено.
Албена грабна документа. Всичко беше точно — името ѝ, данните, подписът. Само че не беше нейният.
— Фалшификат е — прошепна тя.
Захари огледа листа внимателно.
— Кога е донесено това?
— Преди седмица. Радослав дойде лично.
— И не проверихте? — студено попита Захари.
— Имаше печат…
— Покажете всичко — прекъсна го Захари.
На екрана се появи кореспонденцията. Оценката беше направена нощем по изрично настояване на „клиента“. Къщата беше оценена на 4 милиона и 200 хиляди лева. Обявата вече беше пусната. Купувач — намерен. Среща — насрочена.
Албена скри лице в ръцете си.
— Отменяте всичко — каза Захари. — Започва разследване.
След половин час излязоха. Албена едва вървеше. Захари я отведе в близко кафене, поръча ѝ чай.
— Защо? — прошепна тя.
— Пари — отвърна той тихо.
В полицията прекараха часове. Подпис, обяснения, записи. Следователката я изслуша внимателно.
— Не го предупреждавайте — каза тя накрая. — Така ще е по-лесно.
Навън вече се стъмваше. Захари я изпрати до спирката.
— Дръжте се — каза той. — Постъпихте правилно. Такива неща не бива да се оставят без последици.
