Албена продължи да се рови в спомените си, като че ли търсеше точката, в която нишката между тях двамата се беше скъсала. Може би всичко бе започнало още тогава, когато така и не успя да стане майка. Но това се случи в самото начало на брака им, преди повече от три десетилетия. Тогава Радослав я прегръщаше, говореше ѝ внимателно и кротко, уверяваше я, че и двамата могат да имат пълноценен живот и без деца, че щастието не се измерва с люлка в ъгъла на стаята. А може би причината беше тежкото ѝ заболяване преди три години? Операцията, месеците на болка, бавното и мъчително възстановяване… Именно тогава той сякаш се отдръпна още повече – стана хладен, дистанциран, като че ли присъствието ѝ започна да го натоварва. Или просто беше уморен – от нея, от повтарящите се дни, от старата къща, от лицето ѝ, по което времето бе оставило следи, от цялото им еднообразно съществуване?
Албена притвори клепачи, опитвайки се да прогони натрапчивите мисли. Утре щеше да е нов ден. Може би всичко това беше плод на умората и самотата. Зимна унилост – нищо повече. Трябваше да се стегне, да намери нещо, което да я разсее. След седмица Радослав щеше да се прибере. Тогава тя щеше да сготви нещо специално, да седнат двамата на масата и да поговорят истински, откровено, както не бяха правили отдавна.
Сънят обаче не идваше спокойно. Той се прокрадваше на къси тласъци – неспокоен, накъсан. Албена ту се унасяше в тежка дрямка, ту рязко се стряскаше от поривите на вятъра или от скърцането на старите дограми. В сънищата ѝ отново и отново се появяваше възрастната жена от магазина – с пронизващия си поглед и сухите пръсти, впили се в ръкава ѝ. „Не пипай снега“, повтаряше тя настойчиво, като заклинание, което не ѝ даваше покой.
Албена се събуди много рано, още преди разсъмване. Примижа към часовника – малко след шест. Навън едва започваше да се процежда сива светлина, а виелицата беше стихнала напълно. Тишината беше странна – плътна и звънтяща. Тя стана, наметна топлия плетен халат и слезе в кухнята. По навик сложи чайника на котлона, запали газта, после се приближи до прозореца и застина, сякаш закована.
Дворът беше покрит с идеално равен, непокътнат сняг – ослепително бял. И все пак от портата към къщата ясно се виждаха дълбоки, отчетливи следи. Следи от мъжки ботуши – тежки, големи. Не бяха на Радослав. Тя познаваше обувките му, стъпката му, походката му. Това бяха чужди следи.
Някой беше идвал през нощта. Влизал бе в двора. Приближавал се бе до прозорците. А тя е била сама.
Албена стоеше, впила побелели пръсти в перваза. Сърцето ѝ биеше диво, сякаш щеше да изскочи от гърдите ѝ. Погледът ѝ беше прикован в следите – опитваше се да разбере, да си обясни случилото се. Отпечатъците водеха от самата порта право към къщата, обикаляха я от двете страни, спираха под всеки прозорец на първия етаж. Все едно някой е оглеждал внимателно дома. Някой е обикалял около него, докато тя е спяла – сама и беззащитна.
Ръцете ѝ затрепериха. Тя отстъпи крачка назад и притисна длан към устата си, за да не излезе уплашен вик. Дишането ѝ се накъса. Трябваше да се успокои. Да мисли разумно. Възможно ли беше да са съседи? Не. Отляво живееха възрастните Петрови – и двамата над седемдесет, невъзможно беше техни да са такива дълбоки следи. Отдясно къщата стоеше празна от година – стопаните се бяха изнесли в града. Срещу тях живееше само Благовеста Дунавска, но какво би търсила една възрастна жена посред нощ, в снежна буря, в чужд двор?
Албена се насили да се приближи отново до стъклото и да разгледа по-внимателно. Следите не бяха разхвърляни безразборно. Напротив – изглеждаха премислени, целенасочени. От портата – право към прозорците на хола, после бавно покрай стената към кухнята, след това към задната част, където се намираха килерът и входът за мазето. Като че ли някой обхождаше къщата по периметър, надничаше навсякъде, проверяваше. Студена тръпка пропълзя по гърба ѝ.
Крадци? Разузнаване? Но нищо не беше взето. Нямаше следи от взлом. Портата беше затворена с обикновената кука, както винаги. Следите ясно показваха, че човекът е влязъл, обиколил е и после спокойно е напуснал, затваряйки след себе си.
Пронизителният свирещ звук на чайника я накара да подскочи. Албена рязко изключи газта, но дори не ѝ мина през ум да си направи чай. Трябваше да действа. Да вземе решение. Да се обади в полицията? Но какво точно да каже – че някой е ходил из двора, без да открадне или повреди нищо?
Тогава си спомни за кварталния полицай – Захари Каменар. Познаваше го от години, още от времето, когато беше млад служител. Сега вече беше над петдесет, но си беше същият – сериозен, отговорен, човек, на когото можеше да се разчита.
Албена се качи бързо в спалнята и се облече набързо – каквото ѝ попадна: дебел пуловер, домашни панталони, вместо пантофи – зимни ботуши. Взе телефона си, намери стария номер и набра. Пръстите ѝ все още трепереха.
— Захари Каменар ли е? Албена Рилска се обажда, от улица „Садова“, номер 17. Извинявайте, че звъня толкова рано, но… стана нещо много странно.
— Добро утро, госпожо Рилска — гласът му беше спокоен и леко дрезгав. — Какво се е случило?
— Някой е идвал през нощта. Има следи в снега, около цялата къща. Бях сама, мъжът ми е на курс, и… много се изплаших.
— Разбирам. Има ли липси? Някой опитвал ли се е да влиза?
— Не, всичко изглежда непокътнато. Но следите са точно под прозорците, навсякъде.
От другата страна настъпи кратка пауза.
— Добре. Тръгвам веднага. До половин час съм при вас. Не излизайте и не стъпвайте по следите. Проверете дали всичко е заключено.
— Благодаря ви — въздъхна тя с облекчение.
След като затвори, Албена обиколи къщата. Сега всичко ѝ изглеждаше заплашително. Всеки шум я караше да подскача. Провери прозорците – всички бяха здраво затворени. Вратата – заключена, както я беше оставила. И все пак тревогата не намаляваше.
Отново се върна до прозореца. На дневна светлина следите изглеждаха още по-страшни – огромни, дълбоки, с широка крачка. Висок, едър мъж. Вървял е бавно, уверено. Знаел е какво прави.
Времето се влачеше. Албена седеше на кухненската маса с изстинала чаша чай в ръце и не откъсваше поглед от двора. Ами ако се върне?
Най-сетне фаровете на автомобил осветиха прозореца. Служебната кола. Захари Каменар слезе – едър мъж, с топла униформа и ушанка. Албена отвори вратата още преди да позвъни.
— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.
— Това ми е работата — отвърна той и веднага насочи поглед към снега.
Излязоха навън. Захари слезе по стъпалата и внимателно огледа следите, приклекна, разглеждайки ги дълго.
— Номер 44, може би 45 — промърмори. — Работни ботуши. Маршрутът е ясен… много ясен.
— Какво мислите? — попита Албена, прегърнала се.
— Трябва да разберем. Имате ли съседи с камери?
— Благовеста Дунавска, отсреща.
— Чудесно. Да отидем да видим записите.
Те прекосиха улицата и позвъниха. Благовеста ги посрещна разтревожена и ги въведе вътре. В уютната ѝ всекидневна, под телевизора, светеха лампичките на видеорекордера. Жената започна да търси записите, като нервно местеше дистанционните, а Захари вече се приближаваше към екрана, готов сам да поеме управлението и да прегледа случилото се през нощта.
