Албена Рилска търпеливо чакаше реда си пред касата на кварталния магазин за хранителни стоки, притиснала до гърдите си износената платнена торба, която използваше от години. Навън виелицата бе превърнала улиците в бяла пустош, а декември тази година се оказваше особено суров и снежен. На петдесет и осем човек вече не тича по големите супермаркети в търсене на намаления, а влиза в малкото магазинче до дома, където продавачките те познават по име и не питат излишни въпроси.
Пред самата каса се суетеше дребна, приведена старица с избледняла пухена кърпа на главата. Тя изсипа върху плота дребните монети от изтъркания си портфейл и започна да ги брои с треперещи пръсти. Покупките ѝ бяха повече от скромни – един хляб, пакет мляко, три картофа и малка глава лук.
– Бабо, не стигат парите – каза уморено касиерката Светлана Мартинова, млада жена с потъмнели от недоспиване очи. – Липсват осемнадесет лева.
– Как така, миличка… – смути се старицата и пак започна да прехвърля монетите. – У дома ги броих, всичко ми излизаше…
Някой зад Албена въздъхна раздразнено. Опашката се увеличаваше, хората бързаха да се приберат от студа. Албена погледна свитата фигура, почервенелите от мраз ръце и оскъдните покупки – нещо я боцна отвътре. Колко пъти бе подминавала чуждата беда, преструвайки се, че не я забелязва. Колко пъти бе отвръщала глава, за да не вижда нуждата на другите. Този път обаче нещо я подтикна да направи крачка напред.
– Светлана, добави и това към моята сметка – каза Албена и подаде банкнота от двеста лева над рамото на старицата. – Аз ще платя.
– Ох, не, недей, дъще – разтревожи се жената. – Ще махна нещо, няма нужда…
– Спокойно – усмихна се Албена меко. – Нищо не е, дреболия.
Старицата я погледна право в очите и Албена неволно потръпна. Погледът бе странен – пронизващ и ясен, никак не приличаше на старчески. В него имаше дълбочина и сила, сякаш виждаше през нея. Лицето беше набръчкано, тялото – крехко, но в очите ѝ светеше някаква древна мъдрост.
– Благодаря ти, дете – прошепна тя, прибирайки покупките в износената си карирана чанта. – Доброто ти няма да се забрави. Ще ти се върне.
Албена само сви рамене и плати и своите покупки – пиле за супа, зеленчуци, хляб и няколко консерви. Радослав Воин щеше да заминава вечерта на поредния си курс – за седмица, а може би и за повече. Трябваше да му приготви храна за пътя и да се запаси за времето, през което щеше да е сама.
Трийсет и две години брак – и през всичките тези години тя го изпращаше и посрещаше, готвеше, переше, подреждаше. Животът им вървеше по утъпкана пътека – равен, еднообразен, предвидим. Взе торбите и вече се канеше да излезе, когато усети внезапно силно стискане по ръкава на старото си палто. Старицата беше до нея, вкопчила се с жилестите си пръсти така, че Албена не можа веднага да се отдръпне.
– Слушай ме внимателно – прошепна жената и се приближи съвсем, така че дъхът ѝ се усети. Миришеше на нафталин, сухи билки и нещо необяснимо, старо. – Когато мъжът ти тръгне през нощта, не пипай снега в двора. Чуваш ли? Каквото и да ти каже, не го чисти до сутринта. Нека остане бял и недокоснат.
– Какво? – Албена мигна объркано. – Какъв сняг?
– Не го пипай до сутринта – повтори бавно старицата, сякаш набиваше думите в съзнанието ѝ. – Обещай ми. Много е важно. От това зависи животът ти.
– Добре… добре – кимна машинално Албена и измъкна ръката си, отстъпвайки крачка назад. – Обещавам.
Сърцето ѝ биеше неспокойно, а погледът на жената я смущаваше. Старицата я пусна, кимна удовлетворено и с неочаквана пъргавина излезе навън, изгубвайки се в снежната вихрушка.
Албена я изпрати с очи и поклати глава. „Горката жена – сигурно не е с всичкия си“, помисли си тя. Самота, бедност, години – умът се обърква, започват суеверия. Какъв сняг, какви мъже…
Навън студът я удари в лицето. Снежинки лепнеха по бузите, тя се уви по-плътно в стария си шал и забърза към спирката, където се бяха събрали няколко премръзнали души.
С Радослав живееха в покрайнините, в район с къщи и големи дворове. Домът бе наследство от родителите ѝ – здрав, стар, строен през 70-те, с дебели дървени стени. Албена го поддържаше години наред – облагороди занемарената градина, засади ябълкови дървета, които всяко лято раждаха, направи цветни лехи – рози край стъпалата, божури по алеята. Почти целият им семеен живот бе минал между тези стени.
Автобусът беше задушен и миришеше на мокри дрехи. Албена се притисна до прозореца и отново си спомни думите за снега. Радослав още сутринта бе мърморил, че дворът трябва да се изчисти – навяло било много, пътеките били затрупани. Заръча ѝ до вечерта да се оправи с това. А сега – някаква непозната говори същото, но наопаки. Съвпадение, нищо повече.
Къщата я посрещна студена и тъмна. Радослав бе заминал рано, не бе палил печката. Албена влезе, събу обувките, запали огъня, сложи чайника. Подреди покупките, всичко по местата си – движения, научени от години. Постепенно топлината се разля, дървата запукаха, чайникът засвири.
Тя започна да готви – супа, салата, котлети за път. Радослав държеше на домашната храна, не понасяше крайпътните заведения.
Точно в шест вратата се отвори и студът нахлу заедно с него. Висок, едър, с грубо лице и студен поглед. Годините по пътищата личаха, но силата още беше там.
– Готово ли е всичко? – попита сухо.
– Да, сега подреждам – отвърна тя.
Той седна, наля си чай, заби поглед в телефона. Между тях се бе настанила тишина, тежка и студена.
– Снега ще изчистиш тази вечер – каза той. – Утре може пак да навее.
– Радослав, вече е тъмно, буря е… – започна тя.
– Вечерта – прекъсна я той. – Ще се справиш.
Тя замълча. Спомни си думите: „не пипай снега“. Странно, до болезненост.
– Кога тръгваш? – попита тихо.
– След час.
Той се приготви, взе чантата. Тя му подаде храната.
– Ще се обадиш ли? – попита по навик.
– Да – отвърна кратко. – И не забравяй снега.
Вратата се затвори. Колата потегли. Албена остана сама, с чаша студен чай в ръце. Навън виелицата не стихваше.
Тя не излезе да чисти. Умората и някакво вътрешно усещане я спряха. „Утре“, реши. „Няма смисъл сега.“
Качѝ се горе, легна с книга, но не можа да чете. Мислите се въртяха около срещата в магазина. Коя беше онази жена? Защо точно сняг?
Вятърът виеше, къщата скърцаше. Албена погледна през прозореца – дворът бе погълнат от бяло. Нещо тежко притисна гърдите ѝ. Усещане, че тази нощ няма да е обикновена.
Легна, загърна се и слушаше тиктакането на часовника. Беше единайсет. Радослав сигурно вече беше далеч, на пътя, сам с мислите си. А те отдавна не споделяха мисли.
Кога се бяха отчуждили толкова? Албена се опитваше да си спомни, ровейки се в паметта за последните години от съвместния им живот, когато неусетно всичко между тях се беше променило.
