Някой от компанията не сдържа коментар и подхвърли, че подобни планове струват солено.
— Хайде де — отмахна с небрежен жест Радостин Соколов. — Пари ще се намерят. В момента съм на прага на няколко сериозни договора. Щом финализирам един от тях, всичко си идва на мястото.
Зорница Велизарова стоеше до прозореца с чаша вино, без да участва в разговора. Наблюдаваше съпруга си — зачервеното му лице, самодоволната усмивка, разперените ръце, с които рисуваше бъдещето си. В гърдите ѝ бавно се надигаше не ярост, а нещо много по-студено. Не пламък, а ледена вълна на презрение, която я караше да се свие отвътре.
Изчака търпеливо да приключи поредния му разказ за мечтаната къща извън града, след което повиши глас така, че да я чуят всички:
— Радостин, ела насам за малко.
Той се обърна усмихнат:
— Само секунда, Зори, да довърша на Славчо за…
— Сега — прекъсна го тя, вече без мекота. — Веднага.
В тона ѝ имаше нещо рязко и окончателно. Усмивката му угасна, а в стаята настъпи неловка тишина. Дори гостите усетиха, че нещо се пропуква.
Зорница остави чашата си на масата и протегна ръка:
— Ключовете от колата. Сложи ги тук. В този момент.
Радостин примигна объркано:
— Какви ключове? За какво говориш?
— За моята кола — каза тя ясно и високо. — Ключовете от моята Toyota Camry. Същата, която караш вече три години, представяйки я за своя. Същата, с която разкарваш любовницата си по кафенета и молове.
Въздухът сякаш застина. Чуваше се само равномерното тиктакане на стенния часовник.
— Зори, ти… какво… — опита се да се засмее, но усмивката му се изкриви и угасна.
— Говоря за разходите ти, които виждам до последната стотинка. За връзката ти с Йоана Бургаска. За местата, на които я водиш — същите, където някога идвахме заедно. За подаръците, които купуваш с мои пари.
Майката на Радостин ахна тихо. Баща му сведе поглед. Славчо Странджански и Горан Христов се вторачиха в пода, сякаш там можеше да се намери спасение.
— Послушай ме, това не е… не изглежда така, както си мислиш — промълви Радостин и посегна към ръката ѝ.
Зорница се отдръпна.
— Изглежда точно така. И дори по-зле. Изневярата е грозна, но се случва. Истински отвратителното е, че лъжеше всички — моите родители, твоите, приятелите ни. Разказваше как сам си постигнал всичко, как издържаш семейството, как купуваш и градиш бъдеще.
Тя огледа присъстващите:
— Искате ли истината? Апартаментът е мой — наследство от баба ми. Колата е моя — купена преди брака. Мебелите, техниката, ремонтът — всичко е платено от мен. Дори това, което ядете и пиете тази вечер, е купено с мои средства.
— Зорница, недей… — прошепна Радостин, пребледнял.
— Ще кажа защо. Защото ми омръзна да живея с човек, който се издържа от мен и едновременно с това играе ролята на успял мъж. Аз ходя на работа с метрото, защото е по-бързо — казвала съм ти. А ти вземаш колата ми и я караш като лична собственост. Аз плащам сметките, храната, всичко. Знаете ли колко е внесъл Радостин в семейния ни бюджет за последната година? Четиридесет и три хиляди лева. Общо.
Тя произнесе числото бавно, гледайки майка му право в очите:
— Четиридесет. Три. Хиляди. За дванадесет месеца. А аз изкарвам сто и осемдесет хиляди и цялата ми заплата отива, за да може той да „търси себе си“ и да разказва колко е успешен.
Майката на Зорница се изправи. Слабата ѝ фигура изглеждаше напрегната, а гласът — твърд:
— Ние отдавна го разбирахме, дъще. Просто не искахме да се месим.
— Знам, мамо. Трябваше сама да стигна дотук.
Радостин стоеше в средата на стаята, сякаш се беше смалил. Погледите към него бяха различни — съжаление, укор, недоумение.
— Затова — продължи Зорница вече спокойно — реших да ти направя подарък. Най-подходящия. Свобода.
— Каква свобода? — попита той объркано.
— Свобода да живееш сам. Да си наемеш жилище, да си купиш кола, да се издържаш без мен. Аз повече няма да плащам живота ти.
