Тя беше на около двадесет и пет — с дълга, тъмна коса, падаща по гърба ѝ, и очи, които сякаш непрекъснато се смееха. Работеше като консултантка в бутик за парфюмерия. Радостин Соколов влезе уж да си вземе одеколон и буквално забрави защо е там.
— Мога ли да ви съдействам с избора? — попита тя, а усмивката ѝ му се стори ослепително искрена.
— Да, ще съм ви благодарен — отвърна той. — Търся нещо модерно, елегантно.
Казваше се Йоана Бургаска. Говореше за ароматните нотки с такова увлечение и жар, че Радостин си тръгна с флакон за десет хиляди лева, въпреки че първоначално бе решил да не надвишава пет. След това се върна още веднъж. И още веднъж. Всеки следващ разговор се проточваше все по-дълго, сякаш и двамата търсеха повод да не приключват.
Две седмици по-късно той ѝ предложи да изпият по кафе след края на смяната. Йоана прие без колебание.
— Колата ти е страхотна — отбеляза тя, настанявайки се в Camry-то. — Сигурно си доста успял човек.
Радостин се усмихна скромно.
— Опитвам се. Занимавам се с ИТ — в днешно време това е обещаваща сфера.
Той не влизаше в подробности, че „работа в ИТ“ при него означаваше от време на време да редактира текстове по сайтовете на познати срещу символично възнаграждение.
Срещите им зачестиха. Той я развеждаше из града, канеше я в уютни кафенета, поднасяше ѝ цветя и дребни подаръци. Харесваше му начинът, по който го гледаше — с възхищение, с интерес, сякаш той наистина значеше нещо. До нея се чувстваше важен, уверен, успешен. Съвсем различно от усещането у дома със Зорница Велизарова, чийто поглед напоследък все по-често беше уморен и отдалечен.
Зорница знаеше отдавна. Забелязваше движенията по картата: кафенета, в които никога не беше стъпвала, магазини, от които нищо не бе купувала, бензиностанции в квартали, където не ходеше. Отваряше банковото приложение и се взираше в числата — петстотин лева тук, хиляда там, десет хиляди за парфюмерия, две хиляди и петстотин за цветя.
Първо я прониза болка. После дойде вцепенението. А след него — студена, ясна трезвост.
Можеше да вдигне скандал веднага, но нещо я спря. Може би инстинктът за самосъхранение — не ѝ се искаше да съсипе живота си под напора на емоциите. Може би желанието всичко да стане обмислено и правилно. А може би просто чакаше точния момент.
Радостин не забелязваше нищо. Беше прекалено зает с новата си версия — мъжът, който успява, когото ценят и на когото се възхищават. Прибираше се късно, обясняваше, че е бил на срещи с бизнес партньори и е обсъждал проекти. Зорница кимаше и мълчеше.
Тя започна да се подготвя. Прехвърляше варианти, събираше документи, мислеше за утрешния ден. Апартаментът беше неин — наследство от баба ѝ. Колата също. Сметките, разходите — всичко минаваше през нея. За трите години съвместен живот Радостин почти не беше допринесъл за семейния бюджет, освен с обещания и грандиозни планове.
Рожденият му ден наближаваше. Седмица по-рано той сам повдигна темата:
— Слушай, Зори, какво ще кажеш да съберем хора за рождения ми ден? Моите родители, твоите, може и Славчо Странджански с Горан Христов, още някой?
— Добре — отвърна тя спокойно.
Радостин се зарадва. Обичаше да е под светлината на прожекторите, да приема поздравления и да демонстрира живота си.
— Само да го направим както трябва — добави той. — Хубава храна, качествен алкохол. Все пак веднъж в годината се раждам.
— Разбира се — кимна Зорница. — Всичко ще е на ниво.
И наистина беше. Тя поръча храна от добър ресторант, купи скъп алкохол, подреди апартамента с вкус. Покани неговите и своите родители, приятелите му и дори няколко колеги от работата.
Радостин сияеше. Движеше се сред гостите, приемаше поздрави, разказваше за „успехите“ си и за бъдещите си проекти. Майка му — пълна жена с боядисана коса — го гледаше умилено:
— Нашият Радостин винаги е бил умно момче. Аз знаех, че ще стигне далеч.
Баща му, мълчалив и с уморен поглед, само кимаше. Родителите на Зорница седяха настрани, разменяха си погледи, но запазваха мълчание.
Славчо и Горан отново се възхищаваха на жилището, на колата, изобщо на всичко. В един момент Радостин се поотпусна и започна да обяснява как през следващата година възнамерява да си купи къща извън града — с просторен двор, добра планировка и място за отдих, за да може животът му най-сетне да отговаря напълно на представите, които сам бе изградил.
