Албена Воин се усмихна едва забележимо.
— Трябва да вървя, очакват ме.
Тя се обърна и уверено пое към сцената. По гърба ѝ премина хлад — усещаше втренчения, смаян поглед на бившата си свекърва. Вътре в себе си обаче Албена изпита тихо удовлетворение.
Аплодисментите не стихваха, когато приключи изложението си. Представянето беше повече от успешно — хора се струпваха около нея, разменяха визитки, предлагаха партньорства и бъдещи проекти. Лицето ѝ сияеше от радост и увереност.
— Браво! — Любомир Вълков я потупа по рамото. — Беше изключителна. Направо ги остави без думи!
— Благодаря ти. Идваш ли на коктейла?
— Разбира се. А ти?
— След малко. Първо трябва да хапна нещо.
Във фоайето я чакаше Светлана Радославова. Не изглеждаше там по случайност — беше застанала до една колона и нервно стискаше дръжката на чантата си.
— Може ли да поговорим за миг? — приближи се тя плахо.
— Слушам ви.
— Гледах презентацията ви. Честно казано, половината не разбрах… но всички около мен бяха възхитени.
— Благодаря.
— Кажете ми… щастлива ли сте?
Въпросът я изненада. Албена се замисли за секунда.
— Да. И то много.
— Има ли някой до вас?
— Да.
— Сериозна връзка?
— Още не знам. Времето ще покаже.
Светлана кимна и след кратка пауза промълви:
— Преди две години сгреших. И то жестоко.
— В какво?
— Във вас. Смятах, че не сте подходяща за сина ми. А сега виждам истината — той не беше на нивото ви.
Албена замълча. Думите нямаха нужда от отговор.
— Бихте ли ми простили?
— Защо не? В крайна сметка ми помогнахте.
— Аз? — учуди се Светлана.
— Да. Ако не бях чула тогава онези думи, щях да си остана незабележима и несигурна. Благодаря ви.
— Но аз исках да ви нараня!
— И успяхте. Само че това ме направи по-силна.
Светлана премигна объркано.
— Не разбирам…
— Понякога човек има нужда от силен тласък, за да се събуди. Вие ми го дадохте.
— Значи… не ми се сърдите?
— Не. Гневът източва силите. По-добре е да ги вложиш в промяна.
Към тях се приближи висок мъж в скъп костюм:
— Албена, ще ме запознаеш ли с инвеститора от София?
— Разбира се. — Тя се обърна към Светлана. — Извинете, трябва да се върна към работата си.
— Почакайте! Преслав… може би бихте могли да се видите?
Албена леко поклати глава.
— Защо да се връщам назад? Животът ми вече е друг.
— Но и той се е променил! Станал е по-самостоятелен!
— Радвам се за него. Но за мен това вече няма значение.
Светлана въздъхна.
— Разбирам. Жалко… рядка жена сте.
— Очевидно не сме били един за друг. — Албена се усмихна. — Довиждане, Светлана Радославова.
Тя се отправи към инвеститора. Нови възможности, по-широки хоризонти, предизвикателства — това беше светът, който я вълнуваше.
Светлана остана на място и дълго я гледа. Може би за първи път осъзна, че парите и положението не са всичко. Истинската стойност е във вътрешната сила и самоувереността.
Албена не се обърна назад. Нямаше нужда. Миналото си беше минало. Пред нея се разгръщаше нов, вълнуващ живот, изпълнен с успехи и победи.
А всичко започна от едно изречение: „Ти си твърде обикновена за моя син.“ Колко е добре, че тогава го беше чула. Иначе никога нямаше да разбере на какво е способна.
Понякога най-болезнените удари отключват най-красивите промени. И затова дори на враговете си човек може да бъде благодарен.
