Албена Воин пристегна сакото си, оправи чантата на рамото и прекрачи прага на просторната конферентна зала на хотела. На баджа ѝ ясно се четеше: „Албена Воин, проектен мениджър“. Около нея се движеха уверени хора в елегантни костюми — годишната градска IT конференция събираше на едно място всички, които имаха значение в бизнес средите.
— Албена! — извика я познат глас. Любомир Вълков от съседния отдел ѝ махаше приветливо. — Как върви подготовката за презентацията?
— Отлично. След около час съм на сцената.
— Тогава ще се видим после. Успех!
Тя кимна и пое към реда си. Само за две години животът ѝ се беше преобърнал из основи. Имаше работа, за която някога дори не смееше да мечтае, нов апартамент, собствен автомобил, а миналото лято бе прекарала почивката си в Италия. Най-ценното обаче беше друго — за пръв път истински харесваше себе си.
— Извинете, бихте ли ми казали къде е регистрацията? — прозвуча женски глас отдясно.
Албена се обърна… и за миг застина. Пред нея стоеше Светлана Радославова. Същата безупречно подредена прическа, същият хладен, превъзходен поглед, само че времето бе оставило повече следи по лицето ѝ.
— Там, при гишето — отвърна Албена спокойно и посочи с ръка.
Светлана я изгледа по-внимателно, присви очи и се намръщи:
— Извинете… ние познаваме ли се?
— Възможно е — отвърна уклончиво Албена.
— Много ми напомняте на някого… макар че не, това няма как да е…
Албена замълча. Беше ѝ любопитно да наблюдава как бившата ѝ свекърва се опитва да подреди пъзела в главата си.
— Господи! — внезапно възкликна Светлана и плесна с ръце. — Та вие сте… вие сте Албена! Но как… тоест…
— Добър ден, госпожо Радославова.
— Изобщо не ви познах! Толкова сте се променила!
И наистина имаше защо да се изненада. На мястото на някогашната незабележима жена в евтини дрехи стоеше уверена професионалистка в скъп костюм — стройна фигура, дискретен, но безупречен грим и излъчване на човек, който знае стойността си.
— А вие какво правите тук? — попита Светлана с мъчно прикрито удивление.
— Работя. А вие?
— Аз… синът ми вече се занимава с IT, помоли ме да дойда и да разгледам. Но вие… в какво качество сте тук?
— Проектен мениджър съм в „ТехСолюшънс“. Днес изнасям доклад.
Светлана премигна няколко пъти, сякаш не бе сигурна, че е чула правилно:
— Доклад? Вие?
— Толкова ли е неочаквано?
Настъпи неловка пауза. Албена ясно виждаше как мислите се блъскат в главата на жената — новата реалност трудно се побираше в старите ѝ представи.
— Просто… преди две години вие бяхте…
— Друга. Да, знам.
— И как така… кога успяхте да стигнете дотук?
— Човек винаги намира време, когато разбере какво иска.
В залата се надигна шум — първата сесия започваше. Албена погледна часовника си:
— Извинете, трябва да се подготвя.
— Почакайте! — Светлана я хвана за ръкава. — Преслав… поддържате ли връзка?
— Не. А защо да поддържаме?
— Той още е ерген. Не може да си намери подходяща жена.
Албена се усмихна леко:
— Може би летвата е вдигната прекалено високо?
Светлана се изчерви — думите уцелиха право в целта.
— Значи аз… вероятно съм грешала в преценките си.
— Възможно е.
— Толкова сте различна… направо не мога да повярвам.
— Същият човек съм. Просто най-накрая разгърнах потенциала си.
В този момент до тях се приближи организатор на конференцията:
— Албена Воин, след десет минути сте на ред. Готова ли сте?
— Напълно.
Мъжът се отдалечи, а Светлана остана да я гледа с широко отворени очи:
— Албена Воин… така ли се обръщат към вас? С пълно уважение? Това е… необичайно.
