Никога сама нямаше да се измъкна от онази безцветна рутина, ако не бях започнала промяната съзнателно.
Шест месеца по-късно Албена Воин стоеше пред огледалото във фитнеса и се взираше в отражението си с недоверие. Кога се бяха появили тези стегнати ръце? А талията ѝ — нима някога е била толкова изваяна?
— Албена, днес направо сияеш! — провикна се треньорката ѝ Красимира Каменар. — Минус дванайсет килограма. Това е повече от успех!
— Преувеличаваш — махна с ръка тя.
— Никак даже. А английският как върви?
— Доста стабилно. Вече минах Elementary.
Вкъщи Албена отвори лаптопа и зареди следващия урок. От екрана я посрещна усмихната преподавателка:
— Today we will learn about job interviews…
Интервюта за работа. Точно навреме. В счетоводния отдел шефката ѝ всекидневно се оплакваше от ниските заплати и „тежките времена“. А Албена отдавна беше надраснала това блато.
Тя отвори сайт за обяви. Мениджър продажби, офис координатор, администратор… Стоп. „Асистент на ръководител в IT компания. Английски — задължителен. Заплата: 80 000 лв.“
Осемдесет хиляди. В момента вземаше трийсет и пет.
— Ами ако опитаме? — обърна се тя към котарака.
Барсик измяука одобрително. Явно нямаше възражения.
Седмица по-късно Албена седеше в светъл офис срещу млад изпълнителен директор. Нов костюм, освежена прическа, безупречен маникюр.
— So, tell me about yourself — каза той на английски.
Тя отговори спокойно, без колебание:
— Завършила съм колеж и съм работила като счетоводител. Търся развитие и нови предизвикателства.
— Отлично. Имам нужда от човек, който не се плаши от отговорности.
— Не се плаша — отвърна тя уверено.
И беше истина. Преди Албена се страхуваше от всичко — от началници, от свекърви, дори от продавачите в магазина. Сега вече умееше да казва „не“ и да защитава позицията си.
Работата беше нейна. Още в първия ден колегите я оглеждаха с любопитство:
— От кой сектор идваш?
— От счетоводството.
— Сериозно? И защо смени посоката?
Тя само повдигна рамене:
— Исках повече.
Някога мечтаеше единствено за сигурност и тих семеен живот. Сега ѝ се искаше да превземе света.
Вечерите ѝ минаваха в уроци по испански, книги по психология, изложби. Уикендите — театър, кино, срещи с нови хора.
— Албена, направо не те познавам — каза майка ѝ по телефона. — Преди все си беше вкъщи.
— Преди нямах време да живея.
— А онова момче, Преслав Ангелов… Не мислиш ли, че може да се сдобрите?
Албена се разсмя:
— Мамо, защо бих се връщала назад?
Тя искрено не разбираше какво някога е виждала в него — безхарактерен, зависим от майка си, неспособен да защити дори жената до себе си.
Година по-късно Албена си купи апартамент в центъра — малък, но неин. Направи ремонт, обзаведе го с вкус, окачи картини по стените.
В службата я повишиха в проектен мениджър. Заплатата ѝ нарасна до сто и двайсет хиляди лева.
— Успехът ти отива — подхвърли Любомир Вълков, колега, по време на фирмено парти.
— Благодаря.
— Какво ще кажеш да излезем през уикенда?
Албена го огледа внимателно — привлекателен, умен, самостоятелен. От онези, които не искат разрешение от майка си.
— Защо не.
Животът ѝ ставаше все по-пълен. Понякога вечер си спомняше за Светлана Радославова и се усмихваше — как ли би реагирала, ако я видеше сега?
Албена оправи баджа на сакото си, пое дълбоко въздух и направи крачка напред, готова за следващото предизвикателство.
