„Ти си прекалено обикновена за моя син“ — такава беше присъдата на свекървата, а година по-късно, когато отново видя бившата си снаха, просто изгуби дар слово.
Албена Воин седеше на масата и полагаше усилие да не трепери. Салатата пред нея беше изстинала, недокосната. Срещу нея — Светлана Радославова, излъчваща авторитет, с безупречна прическа и хладен, изпитателен поглед. До тях Преслав Ангелов мълчеше и нервно въртеше вилицата между пръстите си.
— Албенке, разкажи ни малко за себе си — прозвуча гласът на Светлана Радославова със сухия тон на преподавател на изпит.
— Ами… работя в счетоводството. Завършила съм техникум. Обичам да чета — гласът на Албена секна. Господи, колко глупаво звучи всичко това!
— Разбирам. А родителите ти с какво се занимават?
— Майка ми е продавачка, баща ми — шлосер във фабрика.
Светлана Радославова кимна така, сякаш току-що бе получила окончателно потвърждение на диагнозата си. Преслав рязко се размърда:
— Мамо, какво общо има това…
— Тишина. В момента разговарям с момичето.
Албена смачка салфетката в ръцете си. Наистина ли беше толкова зле? Та нали се беше постарала — купи си нова рокля, три часа оформяше косата си, репетираше изреченията си пред огледалото.
— Имаш ли хобита? Владееш ли чужди езици?
— Малко английски… учила съм в училище.
— Спортуваш ли?
— Не особено…
С всяка следваща реплика тя звучеше все по-неловко. Усети как лицето ѝ пламва. А погледът на Светлана Радославова бе изпълнен със съжаление — по-болезнено от откровено презрение.
— Преславчо, изпрати гостенката. Трябва да поговоря с теб.
— Мамо!
— Няма да спорим.
Албена се изправи, коленете ѝ се подкосяваха. В коридора Преслав промърмори нещо като извинение, но думите не достигаха до нея. Облече палтото си с една-единствена мисъл — да се прибере колкото може по-бързо.
— Ще ти се обадя — обеща той.
Албена обаче вече знаеше, че това няма да се случи.
Навън ситен дъжд покриваше тротоара. Докато вървеше, тя отново и отново превърташе вечерята в съзнанието си. Може би трябваше да спомене компютърния курс? Или да излъже, че учи в университет? Не — така или иначе щяха да я разкрият.
Телефонът мълча три дни. Албена крачеше из апартамента, търсейки оправдания. Може би е болен? Или затрупан с работа? Но дълбоко в себе си знаеше истината.
На четвъртия ден Преслав ѝ писа:
„Прости ми. Майка ми смята, че не сме подходящи един за друг. Не искам да я нараня.“
Албена прочете съобщението поне десет пъти. „Не сме подходящи.“ Тоест тя не е достатъчно добра — нито достатъчно умна, нито красива, нито образована. Просто… недостатъчна.
Просна се на дивана и проплака цялата вечер. На сутринта се изправи пред огледалото. Обикновено лице, обикновена фигура, обикновен живот. Сива мишка от сиво семейство със сива работа.
„Ти си прекалено обикновена за моя син“ — думите не бяха изречени на глас, но Албена ги чу ясно. И осъзна, че според Светлана Радославова това беше истината.
— Е, добре — каза на отражението си. — Нека видим колко съм обикновена.
Тя извади тефтера си и започна да пише списък. Английски — да го науча сериозно. Спорт — да се запиша във фитнес. Работа — да намеря по-добра. Външен вид — промяна на стила. Образование — ами ако все пак университет?
Списъкът изпълни две страници. Албена го погледна и се усмихна леко, усещайки как в нея се заражда решителност. Благодаря ти, Светлана Радославова — тази мисъл стана първата крачка към промените, които тепърва щяха да преобразят живота ѝ.
