Радка Ковач поклати глава с тиха въздишка. Никога не беше посягала на дъщеря си заради прищевки — от малка вярваше, че ръката не възпитава, а руши. Винаги предпочиташе дългите разговори, опитваше се да обяснява, да убеждава, да стигне до разума ѝ. И все пак сега, колкото и неприятно да ѝ беше да го признае, си помисли, че може би малко по-строга мярка навремето щеше да научи Виолета кога да се владее, вместо да излива лошото си настроение върху най-близките.
— Добре, успокой се — каза тя след кратко мълчание. — Аз ще поговоря с нея, не се съмнявай. А ти легни да си починеш.
Погледна го внимателно и добави:
— Познавам те, сигурно цяла нощ не си мигнал.
— Нищо ми няма — махна с ръка Драгомир Витошки. — Ще наваксам със съня по-късно. А и забелязах, че клонът на ябълката е увиснал опасно над кабелите. Ще го окастря. После ще оправя и стълбите на верандата — една дъска едва се държи. Благодаря ти за закуската и за това, че ме изслуша.
Преоблече се с дрехи, които не го беше страх да изцапа, и се захвана с работа. Радка го изпрати с поглед, а по устните ѝ се появи топла усмивка. „Ех, каква глупачка е тази Виолета — помисли си тя. — До нея стои истинско богатство, а тя го отблъсква.“ Работлив, добър, внимателен — златен човек, а дъщеря ѝ все намираше повод да недоволства.
— Нищо — промърмори Радка. — Сега ще ѝ се обадя и ще ѝ кажа няколко истини.
Само че не се наложи. Телефонът звънна пръв. На екрана се изписа името на Виолета.
— Слушам — отвърна майката хладно.
— Мамо, здравей… Драгомир при теб ли е, случайно? — гласът на дъщерята звучеше виновно.
— Да, тук е.
— Слава Богу… Тръгна си, нищо не каза, не си вдига телефона… — започна тя объркано.
— Не те ли е срам, дъще? — попита Радка меко, но твърдо. — Мъжът ти искаше да те зарадва, да направи нещо хубаво за теб. А ти как постъпи?
От другата страна се чу тежко дишане. Виолета мълчеше, явно осъзнала, че всичко е било разказано.
— Какво да направя сега? — прошепна тя.
— Да поправиш грешката си. Ела, извини се и следващия път мисли, преди да вдигаш сцени без причина. Защото някой ден той може да не дойде при мен, а просто да си тръгне от теб. Тогава ще съжаляваш.
— Все пак съм ти дъщеря — измърмори Виолета. — Би трябвало да си на моя страна, не на неговата.
— Аз съм на страната на този, който постъпва достойно — отвърна спокойно Радка. — А Драгомир за мен е като син. Така че недей да ми говориш за някаква женска солидарност.
С тези думи разговорът приключи, а в двора се чуваше равномерният звук от триона, който подсказваше, че денят тепърва започва.
