В някои моменти Драгомир сякаш се грижеше за Радка Ковач дори по-внимателно, отколкото собствената ѝ дъщеря. А Виолета Цветанова по същество не беше лош човек – сърдечна, мила, но разглезена повече, отколкото беше полезно за характера ѝ.
Радка прекрасно осъзнаваше как се е стигнало дотук. Не се лъжеше – вината беше и нейна. Години наред тя беше отстъпвала, угаждала, разрешавала почти всичко, за да не вижда сълзи или недоволство. По-късно към този модел се беше присъединил и съпругът ѝ, Драгомир Витошки. Той носеше в себе си огромен запас от обич и търпение, които сякаш нямаше къде другаде да вложи, затова ги изливаше без мярка върху Виолета. И все пак, щом днес зетят стоеше сам на прага, без дъщеря ѝ до него, значи нещо сериозно се беше объркало.
Не я изненада и фактът, че Драгомир беше дошъл чак в Бяла – логично убежище, когато човек няма накъде да тръгне. Радка сложи масата, приготви му топъл, засищащ обяд, но любопитството и тревогата не ѝ дадоха мира. Накрая се реши да попита направо:
— Разказвай, Драгомире, какво те доведе при мен толкова рано?
Той се намръщи, после въздъхна и заговори набързо, сякаш думите му тежаха:
— Простете ми, мамо, но дъщеря ви ме изкара извън нерви. Исках да направя нещо хубаво — да я изненадам, да я зарадвам. Бяхме решили вечерта да отидем на ресторант, да излезем от вкъщи, малко празник да си направим. Лятото е, вечерите са топли — мислех, че ще ни е приятно.
— И как се обърка всичко? — тихо попита Радка.
— Още у дома започна. Не можеше да реши какво да облече. Въртяхме се, суетяхме се, и докато се усетим — закъсняхме. В ресторанта бяха дали масата ни на други. А там не е лесно да се запази място, скъпо и претенциозно е. Виолета направи сцена, обвини мен, че не съм се обадил предварително.
Радка тежко въздъхна — познаваше този тон и тези реакции. Драгомир продължи:
— Отидохме на друго място, по-обикновено, но и там нищо не ѝ хареса. Цяла вечер мърмореше, недоволстваше. Аз търпях, мълчах. След това предложих разходка, а тя избухна, че съм бил невнимателен и не съм помислил, че е на високи токчета. Тогава се ядосах, извиках такси. У дома вече не издържах — казах ѝ всичко, което съм трупал, че не цени грижите и любовта ми.
Той замълча за миг, после добави с пресипнал глас:
— Скарахме се пак. Сутринта хванах първия влак и дойдох тук. Ще се разведа с нея, заклевам се… — изтърси в пристъп на гняв. — Одавна щях да го направя, но как да ви оставя сама?
Тези думи останаха да висят във въздуха, тежки и горчиви, и Радка разбра, че разговорът им тепърва щеше да стане още по-труден.
