Тропот на почукване се разнесе точно в мига, когато Радка Ковач се канеше да седне на закуска. Още от предната вечер беше замесила и изпържила сирници, после ги беше прибрала във фризера, за да си спести време. Сега, рано сутринта, ги извади, стопли ги и се приготви да се поглези с любимото си ястие. Само че утрото реши да поднесе изненада.
— Кой ли идва по това време? — промърмори тя и надникна през прозореца. Дворът обаче изглеждаше празен, никой не се виждаше наоколо. Въпреки че живееше сама в Бяла, страх не я обзе. Беше ден, а и наоколо имаше къщи с познати хора. Ковачеви, например, прекарваха цялото лято тук, а Зоя Ковач от съседния двор се беше върнала едва вчера и нямаше да си тръгне поне още седмица.
Радка отвори скърцащата врата и остана искрено смаяна.
— Добро утро, мамо! — поздрави я зет ѝ с широка, почти момчешка усмивка.
— Драгомир Витошки? — учуди се тя. — Какво правиш тук толкова рано? А Виолета къде е?
Усмивката му помръкна, а Радка въздъхна тежко, сякаш вече предусещаше отговора.
— Влизай, хайде. Сирниците тъкмо са готови.
— Със сирници… — проточи той. — Има ли сладко?
— Има, разбира се — отвърна тя и се усмихна окуражително.
Докато Драгомир закусваше с апетит, Радка го наблюдаваше внимателно. Често се говори, че между тъща и зет отношенията са обтегнати, но при тях подобно нещо никога не беше съществувало. Макар родителите му да бяха живи, Драгомир бе израснал като сирак — отгледан от баба и дядо, докато майка му преследваше личното си щастие, а баща му беше някъде далеч и безследно отсъстващ.
Когато се запозна с Виолета Цветанова, дъщерята на Радка, баба му все още беше жива, но до сватбата така и не доживя. Радка ясно си спомняше как на следващия ден след венчавката той я беше попитал тихо дали може да я нарича „мамо“. Тя беше приела без колебание. Оттогава това обръщение не беше просто дума — Драгомир се държеше с нея като истински син. С биологичната си майка не поддържаше връзка, а и тя не търсеше контакт.
С времето той се утвърди като примерен зет и Радка го заобича искрено. Винаги беше готов да помогне, без тя да се възползва от добрината му. Когато Радка се разболя, Драгомир си взе почивен ден, за да ѝ донесе лекарства и да се погрижи за нея, като към втора майка, което сякаш говореше повече от всякакви думи.
