За първи път от дълго време Ралица Витошки не изпитваше нужда да посяга към телефона си. Нямаше какво да проверява, нито кого да очаква. Най-вече – не чакаше обаждане от Филип Радославов.
И все пак телефонът иззвъня. Беше късно, нощта вече беше притихнала.
– Спиш ли? – гласът му прозвуча пресипнало, сякаш думите му трудно си проправяха път.
– А това има ли значение за теб? – отвърна тя спокойно.
– Просто… липсваш ми. Калина замина. Всичко се обърка.
По устните на Ралица премина едва доловима усмивка.
– Обърка се? А когато си тръгна, тогава всичко беше подредено, така ли?
– Знам, сбърках.
– Не, Филип. Ти направи избор. Грешка щеше да е, ако сега ти повярвам отново.
От другата страна на линията настъпи тишина – гъста, тежка, явно неочаквана за него.
– Рали, аз…
– Недей. И двамата знаем истината: не ти липсвам аз, а удобството, с което бях превърнала живота ти.
Тя прекъсна разговора и дълго гледа черния екран, докато светлината му напълно угасна. После стана, наля си чаша вода и застана до прозореца.
В отражението на стъклото я посрещна жена с изправена стойка и спокоен, ясен поглед. И за първи път от много време през ума ѝ мина мисълта: „Започвам отново да се харесвам.“
Измина месец. Новото ежедневие постепенно стана навик – работа, училището на Боян Христов, вечерни разходки с него, редки и ненатрапчиви срещи с Теодор Старозагорски. Всичко беше подредено, без излишно напрежение.
Понякога нощем усещането се връщаше – като ходене по тънък лед с невидими пукнатини отдолу. Но денят идваше и отново всичко изглеждаше стабилно и сигурно.
Една вечер Теодор се отби у тях. Донесе на Боян конструктор, после остана за чай. Смехът им още не беше стихнал, когато звънецът иззвъня рязко и настойчиво.
Ралица отвори. На прага стоеше Филип – лицето му зачервено от студа, погледът напрегнат и замъглен, дъхът му натежал от алкохол.
– Весело ви е – подхвърли той, надниквайки зад рамото ѝ. – Ще представиш ли госта?
– Не виждам смисъл – отговори тя хладно. – Дошъл ли си заради сина си? Той спи.
– Спи, значи… А ти вече не скучаеш сама? – изсъска той и пристъпи напред.
Теодор се изправи.
– Добър вечер. Тъкмо си тръгвах.
– Не бързай – каза Филип с ледено спокойствие. – Интересно ми е да видя кой сега заема мястото ми в живота на сина ми.
Ралица се изправи още по-изправена.
– Никой не заема ничие място. Теодор ми е приятел. А ти нямаш право да правиш сцени в дома ми.
– В твоя дом? Напомням ти, че половината от този апартамент е мой.
– Отказа се от него в момента, в който затвори куфара си.
Въздухът се опъна като струна. Филип пристъпи още по-близо.
– Аз все още съм баща. И няма да позволя да водиш непознати при детето.
– Непознати? – Ралица се усмихна иронично. – Нека започнем с теб. Къде беше през последните седмици? Защо Боян не те виждаше?
– Работех! Живея си живота!
– Да, ясно се вижда. Винаги „работиш“ с някого, само не и със себе си.
Филип избухна:
– Озлобя се! Стана истинска вещица!
– А ти отслабна. Като момче, избягало от отговорност и уплашено, че мястото му вече не е празно.
Теодор стоеше на заден план, напрегнат, но мълчалив.
– Ралица, може би е по-добре да тръгвам – каза тихо той.
– Не – отсече тя. – Остани. Искам най-после да чуе, че вече не ме е страх.
Филип пребледня.
– Нарочно ли ме провокираш?
– Не. Просто за първи път казвам на глас това, което отдавна мисля.
Той сведе поглед, после рязко грабна чашата от масата и я запрати в мивката. Порцеланът се разпадна на парчета.
– Да не смееш да водиш този човек тук, докато детето живее с теб! – изкрещя той.
– Ще каня когото реша. Защото вече аз вземам решенията.
Зад гърба им се чу сънен глас:
– Мамо?
Боян стоеше на вратата, уплашен и недоспал.
Ралица веднага се приближи и коленичи пред него.
– Всичко е наред, миличък. Татко си тръгва.
– Не си тръгвам! Искам да говоря със сина си!
– Късно е. Отиди си и се наспи.
Филип стисна юмруци, но когато срещна погледа на Теодор, ръцете му се отпуснаха. Без дума се обърна и трясна вратата.
Когато тишината се върна, Ралица седна на дивана. Ръцете ѝ трепереха, но не от страх – от облекчение.
Теодор се приближи и положи ръка на рамото ѝ.
– Справи се достойно.
– Просто ми омръзна да угаждам на всички – прошепна тя.
– Личи си. Ако продължи да те притеснява, мога да помогна – адвокат, документи, каквото трябва.
Тя поклати глава.
– Не. Искам сама да мина през това. Важно е за мен.
На следващата сутрин Филип ѝ писа:
„Извинявай. Вчера прекалих. Трудно ми е да те виждам с друг.“
Ралица не отговори.
Вместо това отвори сайта на съда и подаде искане за издръжка. Пръстите ѝ бяха спокойни и уверени.
Час по-късно телефонът ѝ отново иззвъня, поставяйки началото на следващата, още по-решителна стъпка.
