– Мамо, а по… защо събираш дрехите в куфара? – гласчето на Мила Стаменова прозвуча уплашено, когато тя надникна в спалнята и видя разхвърляните вещи.
Ванеса Любомирова спря за миг, пое дълбоко дъх и се усмихна колкото можа по-спокойно.
– Ще си тръгнем оттук, мило мое.
– Къде ще отидем? – очите на детето се разшириха, в тях се смесиха тревога и недоумение.
– Засега не знам точно – призна честно майката. – Може би първо при баба Илиана Вълкова… а после ще решим.
Мила се замисли, после тихо попита:
– А татко Валентин?
Ванеса приклекна до нея, за да са на едно ниво, и я погледна право в очите.
– Кажи ми ти… мислиш ли, че той ни обича? – прошепна тя.
В този миг самата тя си задаваше същия въпрос. Дали някога наистина бе обикнала Валентин Огнянов? Имаше уважение към него, виждаше в него опора, дори изпитваше привързаност. Но онова силно, дълбоко чувство, което някога я беше карало да диша с друг човек, отдавна липсваше. И както животът ясно ѝ показа – това се оказа спасение.
– Той не ни обича, слънчице – каза тихо Ванеса. – А щом е така, тук вече нямаме място.
През целия ден Красимира Ковач не излезе от стаята си. Демонстрираше обидено мълчание, сякаш бе най-голямата жертва в тази история. Няколко пъти нарочно тропна в кухнята, преструвайки се, че не я забелязват, а на Ванеса ѝ ставаше все по-тежко и по-противно.
По някое време телефонът иззвъня – Валентин.
– Какво си мислиш, Ванеса? – гласът му беше раздразнен. – Цял ден не си наглеждала майка ми! Тя няма дори чаша вода! Това ли е отношението ти? С първата си свекърва тичаше като циркова маймуна!
Ванеса не каза нито дума. Остави телефона на масата и продължи да подрежда багажа. Нямаше сили за обяснения, нито желание да доказва очевидното.
Таксито ги остави пред познат вход. Златка Валентинова отвори вратата, видя куфара и без да задава въпроси, просто ги прегърна силно и ги въведе вътре.
След като изслуша всичко, не ги упрекна, не поучи. Само въздъхна и отново притисна Ванеса до себе си.
– Добре си направила, че дойде, дъще – каза тя. – След смъртта на Преслав Атанасов вие с Мила сте ми целият свят. Останете тук, успокойте се. Ако решиш да се развеждаш – ще намерим начин.
Тя разказа за старата вила, която покойният ѝ съпруг обичал, но която от години пустеела. Предложи да я продадат, както и апартамента ѝ, за да си купи малко студио, а за Ванеса и детето – скромно, но тяхно жилище.
– Не е палат, но ще имате собствен покрив – усмихна се Златка. – А аз ще ви помагам. Обожавам времето с внучката си.
Сълзите отново напълниха очите на Ванеса, но този път бяха от облекчение и благодарност. Говорят, че всички свекърви са зли, но пред нея стоеше живото доказателство за обратното. За миг дори се запита дали не е била несправедлива към Дарина Соколова… но веднага отхвърли тази мисъл. Онази жена никога не я беше приела, нито детето ѝ, и накрая просто ги изгони.
Когато Валентин разбра, че съпругата му си е тръгнала, не вдигна скандал. Съгласи се хладно на развод, добавяйки, че майка му била права – Ванеса била най-голямата му грешка. Тя не възрази. Единственото, което искаше, беше спокойствие и свобода за себе си и Мила.
Красимира тържествено се нанесе при сина си, а жилището си даде под наем, обяснявайки, че с една пенсия не се живее. Скоро обаче я очакваше разочарование – кредитът за колата поглъщаше почти всичките доходи на Валентин. Едва тогава тя разбра кой всъщност пълнеше хладилника с труд и лишения.
Златка настояваше бързо да уредят продажбите, но Ванеса я убеди да не бързат. Решиха да поживеят заедно – така детето беше под око, а и можеха да спестяват.
Най-важното беше, че бяха заедно. В тишина и сигурност, зад врата, затворена за злоба и неразбиране.
Ванеса знаеше, че не слага кръст на любовта. Но следващия път щеше да гледа не само мъжа, а и връзката му с майка му. За да не се изгори отново. За да няма повече тихи сълзи зад заключени врати.
