– Така ли ти говореше?
– Наричаше ли те по този начин?
Мила не успя да изрече и дума. Само кимна леко, а после отново се разплака, скривайки лице в рамото на майка си. След миг протегна ръката си и показа китката. Под нежната кожа вече ясно личеше синкаво-лилав отпечатък – следа от грубите пръсти на Красимира Ковач.
Ванеса потрепери. Сякаш нещо тежко се сви в гърдите ѝ – смес от болка, ярост и внезапно прозрение. В този момент всичко ѝ стана пределно ясно. Разбра, че повече не може да оставя детето си насаме с тази жена. Нито за минута.
– Стига, мило мое… спокойно… – прошепна тя, притискайки Мила до себе си. – Ще говоря с Валентин. Утре съм почивка, ще бъда с теб през целия ден. А после… после ще дойде баба Илиана. Нали много я чакаш?
През сълзите по лицето на момичето се появи плахa, но истинска усмивка. Тя отново кимна, сякаш се страхуваше да не изплаши надеждата с думи.
Макар Мила вече да беше достатъчно голяма, за да остава сама вкъщи, районът напоследък беше неспокоен – зачестили бяха кражбите и Ванеса не намираше покой. Първоначално за лятото тя се беше разбрала със Златка Валентинова, но Валентин настоя грижите да поеме неговата майка. И ето до какво доведе това.
Красимира не желаеше да помага. Тя искаше власт – да контролира, да командва, да унижава. И въпреки това без колебание прие парите, които Ванеса и Валентин ѝ плащаха, докато Златка винаги е помагала от чиста човешка доброта.
След като нахрани дъщеря си до насита, приспа я и дълго остана до леглото ѝ, докато дишането на Мила не се изравни и не стана спокойно, Ванеса отиде да вземе душ. Тя чакаше мъжа си. Знаеше, че разговорът няма как да бъде лек, но беше неизбежен.
Валентин се появи в спалнята късно, с лице затворено и мрачно.
– На майка ми ѝ стана много зле – каза кратко. – Едва я свестиха.
Без да я погледне, добави:
– Утре дъщеря ти трябва да ѝ се извини.
– Сериозно ли говориш? – гласът на Ванеса потрепери. – Смяташ, че деветгодишно дете ще си измисли такива неща? Твоята майка е възрастен човек, тя прекрасно знае, че детето ще разкаже всичко!
Погледни ръката на Мила! Виж синината! Това ли ти се струва нормално?
– А това, че заради този театър майка ми едва не получи инфаркт, нормално ли е? – отвърна той студено.
Ванеса стисна челюсти. Искаше да изкрещи, че Красимира е майстор на сцените и манипулациите, че това далеч не е първият ѝ „пристъп“. Но думите заседнаха в гърлото ѝ. Тя осъзна, че да доказва нещо на човек, заслепен от синовна преданост и жалост, е напълно безсмислено.
В този миг имаше само едно желание – да опази детето си.
– Валентин, майка ти трябва да си тръгне още утре. Те не могат да съжителстват. Това е факт. За Мила ще се грижи Златка Валентинова.
– Не! – отсече той. – В дома ми няма място за чужди хора. Какво, още ли обичаш покойния си съпруг? Затова ли играеш по свирката на майка му и ме унижаваш? Забрави! Златка повече няма да прекрачи този праг. Това е окончателно.
Той добави, че ще спи в Роман, на дивана при майка си, за да е наблизо, ако отново ѝ стане зле. После се обърна и излезе, тръшвайки вратата.
Ванеса остана седнала на леглото, втренчена в затворената врата, неспособна да осмисли случилото се. Ревността му към миналото, сляпата му, разрушителна вяра в майка му… Какъв инфаркт? Тя отлично видя, че всичко беше преструвка.
Тази нощ Ванеса не мигна. Сутринта Валентин, без да я погледне, повтори, че няма да промени решението си. Или Мила остава с майка му, или ще стои сама у дома. С детето не размени нито дума.
Тогава до Ванеса достигна жестоката истина: дъщеря ѝ тук е излишна. А щом детето ѝ е излишно, значи и тя самата няма повече място в този дом.
Но къде да отиде?
Собствено жилище нямаше. След смъртта на баща ѝ цялото наследство беше получено от по-голямата ѝ сестра. С първия си съпруг мечтаеха за собствен дом, но съдбата не им даде време – той загина трагично. После известно време живяха при Златка, наеха малък апартамент, а преди две години Ванеса срещна Валентин. Побърза да се омъжи – от страх да не остане сама и в желанието си да даде на Мила истинско семейство.
Сега горчиво съжаляваше. Разбра, че е време да сложи тежка, окончателна точка там, където с години беше оставяла многоточия, надявайки се, че нещата сами ще се подредят.
– Мамо, а по…
