Затворена между четирите стени на стаята си, Мила не смееше дори да излезе до банята. Всеки шум отвън я караше да настръхва, защото очакваше нов изблик на гняв. В съзнанието ѝ всичко това се смесваше с детски спомени и приличаше на страшна приказка – като онази за Малыша и Карлсона, където имаше строга и безмилостна домоуправителка. Само че там фрекен Бок в крайна сметка се оказваше добродушна, докато Красимира Ковач, или „баба Вера“, както ѝ беше категорично забранено да я нарича, едва ли щеше някога да омекне.
Мила си задаваше въпроси, които я объркваха още повече. Дали непрекъснатата работа с химикали, за която жената често говореше, не беше оставила отпечатък върху характера ѝ? А може би тези вещества бяха увредили не само тялото ѝ, но и нещо по-дълбоко – самата ѝ душа?
Късно вечерта входната врата най-сетне се отвори и се прибра майка ѝ – Ванеса Любомирова. Тя беше напрегната и разтревожена, защото през целия ден Мила не бе отговорила нито на едно съобщение. Едва беше съблякла палтото си, когато на прага на кухнята застана Красимира Ковач.
– Ванеса, най-сетне! – възкликна тя с престорена въздишка. – Ако поне малко те интересува как е твоето дете, знай, че с нея не е лесно. Цял ден ме изкарваше извън нерви – не яде, мрънкаше, отказа се от храната и се заключи в стаята си.
След кратка пауза тя добави с укор:
– Трябва да бъдеш по-строга. Разглезила си я прекалено и сега другите плащат цената!
В този момент се прибра и съпругът на Ванеса – Валентин Огнянов. Лицето му издаваше умора, но напрегнатият въздух в дома веднага го накара да се стресне и да попита какво се случва. Красимира не пропусна шанса си – веднага започна цял спектакъл. Оплакваше се, ридаеше, кършеше ръце и описваше колко непоносима била тази „неблагодарна и лошо възпитана“ девойка. Всяка дума бе придружена от тежки въздишки, а за по-голям ефект дори се появиха няколко насилени сълзи.
– Странно, мамо – каза объркано Валентин, – Мила винаги е била тиха и послушна. Никога не сме имали подобни проблеми с нея.
Ванеса престана да слуша и се насочи към стаята на дъщеря си. Почукането беше леко. Вратата се отвори и на прага се появи Мила – бледа, със зачервени от плач очи. Без да каже и дума, тя се хвърли в прегръдките на майка си и се разплака неудържимо, притискайки се към най-близкия си човек. Стомахът ѝ болезнено къркореше от глад, а тялото и душата ѝ бяха напълно изтощени след деня, прекаран в страх и самота.
– Мило мое дете, какво се случи? – прошепна Ванеса нежно, докато сядаше до нея на леглото и обгръщаше крехките ѝ рамене. – Защо не си яла?
В този миг в стаята отново се появи Красимира Ковач. Тя застана с ръце на кръста, а погледът ѝ, изпълнен с омраза и заплаха, се заби в Мила. Без думи очите ѝ крещяха предупреждение: „Само опитай да се оплачеш, само кажи истината – ще стане още по-лошо.“
Страхът обля Мила. Парализиращ, задушаващ. Тя не искаше да лъже майка си, но ужасът от гнева на тази жена беше почти непоносим. Щяха ли да ѝ повярват? Или всички щяха да застанат зад „бедната и болна баба“?
– Аз… аз не съм отказвала… – прошепна тя с треперещ глас, прекъсван от сълзи.
В ума ѝ изникнаха думите на истинската ѝ баба, Златка Валентинова: „Страхът е лош съветник, слънчице. Никога не мълчи за болката си. Истината трябва да се казва.“
– Вижте я само! – изкрещя отново Красимира. – Лъже без да ѝ мигне окото! Какви още измислици ще разправяш за мен? Да знаеш, че едно време за лъжи са режели езиците!
Нещо в Мила се промени. Страхът сякаш се стопи, издухан от топлината на майчината обич, която усещаше в прегръдката на Ванеса. Тя знаеше – майка ѝ ѝ вярва.
– Тогава вие отдавна нямаше да имате език! – прозвуча изненадващо твърдо гласът ѝ, докато гледаше Красимира право в очите. – Аз нямам от какво да се срамувам, защото казвам истината!
Реакцията беше мигновена. С театрален вик Красимира се хвана за сърцето, завъртя очи и започна да се свлича на пода, охкайки, че получава пристъп и че всички я докарват до гроба. Тя зовеше Валентин да я спаси от „чудовището в образа на дете“. Валентин се втурна към майка си, подхвана я и я отведе към кухнята, хвърляйки към Ванеса и Мила унищожителни, обвинителни погледи.
В стаята останаха само майка и дъщеря. Ванеса погали косата на Мила и с едва сдържан глас, изпълнен с тревога, прошепна, че иска да знае истината и попита дали Красимира наистина се е държала така с нея през целия ден.
