— Добре ли си? — попита я тя след кратко мълчание. — Защо изведнъж онемя?
Силвия Борисова не отговори веднага. Усещаше как пулсът ѝ препуска, твърде бързо, сякаш тялото ѝ знаеше нещо, което умът ѝ още не беше подредил.
— Да… да, добре съм — изрече накрая. — Просто ми трябва малко време да събера мислите си.
Същата вечер Мартин Вълков се прибра късно, но още с първата му крачка у дома Силвия усети разликата. Той не беше онзи напрегнат, затворен човек от последната година. Излъчваше необичайна лекота, а усмивката му изглеждаше истинска, не насилена.
— Здрасти — каза той и я целуна по бузата. — Денят ми беше страхотен.
— Така ли? — повдигна вежди Силвия. — Каква е причината?
— Първо, ти си тук. И второ — служебните проблеми най-сетне приключиха. Всичко се изчисти. Мога да дишам спокойно.
Тя го изгледа внимателно, сякаш се опитваше да прочете между редовете.
— Какви точно проблеми? — попита тихо.
— Оказа се, че секретарката е работила за конкуренцията. Нищо драматично.
— Сериозно? — усмихна се тя слабо. — Мислех, че подобни неща се случват само по филмите.
— И аз така, докато не започнах да забелязвам дребни несъответствия. Реших да не действам прибързано. Наблюдавах, събирах информация, доказателства. Гергана Старозагорска беше хитра, а и защитена — не можех просто да я освободя. Цялата операция продължи месеци. Само така успяхме да я отстраним, без да пострада бизнесът.
Той въздъхна с облекчение.
— Радвам се, че всичко приключи. Сега мога да се посветя на нас. Между другото, умирам от глад. Какво ще вечеряме?
Силвия замълча. Парчетата от пъзела най-сетне се подредиха. Студенината му, заключените врати, откъслечните разговори, фразата „уморих се да се преструвам“ — не беше заради друга жена, а заради ролята, която е бил принуден да играе пред нея.
— Веднага — каза тя. — Сядай.
Тя сложи чинията пред него и се настани до масата.
— Извинявай — прошепна след миг.
— За какво? — попита той искрено изненадан.
— Мислех най-лошото.
Той поклати глава.
— Аз съм виновен. Трябваше да ти кажа по-рано.
— Може би… — сви рамене тя.
— Не, наистина. Трябваше да ти имам повече доверие. Ние сме екип.
Силвия облегна глава на рамото му.
— Да. Екип сме — каза тя уверено.
С времето животът ѝ се върна в равновесие. Историята избледня, но изводът остана:
„Всяко съмнение се ражда първо в нас самите. Когато изгубим увереността си, започваме да търсим вина навън.“
