Думите, които долетяха през процепа на вратата, я пронизаха до кости.
— Искам да съм с теб — чу гласа на Мартин Вълков, нисък и настойчив. — Нужно е само още малко време. Не прибързвай с решенията.
— Не мога повече така — отвърна женски глас. — Уморих се да се преструвам. Ние имаме право да сме заедно.
Силвия Борисова усети как студена вълна я залива отвътре. Ето го. Значи не си беше въобразила. Значи онова неприятно чувство в стомаха, което я преследваше от седмици, не беше напразно. Интуицията ѝ не я лъжеше.
Тя не реагира импулсивно. Не нахлу в кабинета. Не вдигна скандал. Нито една сълза не се отрони. Просто остана на мястото си — неподвижна, с поглед, забит във вратата, зад която съпругът ѝ говореше с друга жена. Същата онази Гергана Старозагорска, на която Силвия се усмихваше, когато се засичаха в офиса, разменяше любезности и се държеше учтиво, без дори да подозира каква роля ѝ е отредена.
След няколко минути тя се изправи, взе чантата си и напусна сградата. Без да се обръща. Седна в колата, запали двигателя и потегли към дома. Там свали роклята, внимателно я закачи в гардероба, преоблече се в удобни дрехи и се отпусна на дивана. Телефонът се оказа в ръцете ѝ почти машинално. На екрана се появи тяхната сватбена снимка — Мартин я държеше за ръка, смееше се широко и я целуваше по бузата. Тя гледа дълго този кадър от друг живот, после изрече спокойно, почти без емоция:
— Добре, Мартин. Щом искаш игра — ще играем заедно.
Нощта мина тежко. Силвия се въртеше, сънят не идваше, а гърдите ѝ сякаш бяха притиснати от невидим камък. В главата ѝ отекваха думите, които бе чула: „Уморих се да се преструвам… Имаме право да сме заедно.“ Те се повтаряха отново и отново, докато накрая се запечатаха в съзнанието ѝ.
„Да седя със скръстени ръце не мога“, реши тя призори.
Какво всъщност замисляше Мартин? Ами ако възнамеряваше да я остави без средства? Самата тя щеше да се справи, но те имаха син. Тази мисъл я накара да действа.
Сутринта, докато Мартин беше във фитнеса, Силвия отвори лаптопа му и прегледа пощата. По-късно, когато той се прибра и влезе под душа, тя посегна и към телефона му. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че едва успяваше да се съсредоточи. Това, което видя, обаче, не ѝ даде нищо конкретно — служебни писма, кратки шеги с колеги, няколко снимки от фирмено събитие. Никакви намеци. Никакви доказателства.
След това провери общите им сметки. Търсеше странни преводи, скрити разходи, нещо подозрително. Но и там всичко изглеждаше изрядно. Да, Мартин беше прехвърлял пари, но за инвестиция в нов проект — същия, за който ѝ беше говорил и дори ѝ бе показал отчет преди седмица. Тогава просто не му беше обърнала внимание.
„Ами ако греша?“ — промъкна се съмнение. Но защо тогава този тон? Защо тези думи, изречени на Гергана?
Времето започна да се влачи бавно, а въпросите ставаха все повече, подготвяйки почвата за следващите ѝ решения.
