„Точно това ми трябва!“ — усмихна се Силвия Борисова, докато се оглеждаше в огледалото. В ръцете си държеше ефирна рокля в мек изумруден нюанс, която подчертаваше фигурата ѝ и носеше усещане за нещо празнично. Беше сигурна — това беше перфектният избор за вечерта, която бе подготвила до най-малкия детайл.
Желанието ѝ беше просто: да зарадва Мартин Вълков. През последните месеци между тях се бе настанило странно, почти осезаемо напрежение. Той я прегръщаше все по-рядко, думите му бяха кратки, делови и лишени от предишната топлота. Живееха под един покрив, а сякаш се намираха в различни светове. Силвия обаче вярваше, че тази вечер може да промени всичко.
Планът ѝ включваше романтична вечеря — на онова място, където някога започна тяхната история. Малък, стар ресторант край реката, уютен и изпълнен със спомени. След това — разходка по алеята, където Мартин за първи път беше стиснал ръката ѝ. Тя се надяваше, че връщането към тези мигове ще събуди чувствата, които сякаш бяха притихнали.
За да бъде изненадата пълна, Силвия реши да не го чака нито у дома, нито направо в ресторанта. Щеше да мине през офиса му и да го вземе лично. Още сутринта, с привидна небрежност, го беше попитала дали има ангажименти за вечерта и дали възнамерява да се задържи на работа.
Мартин я погледна хладно и отвърна кратко:
— Днес ще си тръгна навреме.
Всичко изглеждаше обещаващо.
Когато Силвия влезе в офиса му, без колебание се отправи към кабинета. Секретарката — поддържана млада жена на около двайсет и осем — я поздрави с обичайната си сдържана учтивост:
— Добър ден, госпожо Борисова. Г-н Вълков е на съвещание и има важен разговор.
— Няма проблем, ще почакам — каза спокойно Силвия. — Къде мога да седна?
Момичето се поколеба за миг.
— Можете да изчакате тук.
— Ще седна на диванчето — кимна Силвия.
— Разбира се. Чай или кафе?
— Зелен чай, ако обичате.
Тя се настани удобно, оставяйки чантата си до себе си. Малко по-късно секретарката донесе чая и го постави на масичката. В същия момент вратата на кабинета рязко се отвори и оттам излезе непозната жена — разрошена, видимо раздразнена.
— Влизай, вика те — хвърли тя към секретарката и си тръгна. Момичето въздъхна и се шмугна вътре.
Силвия се усмихна леко. Работни ситуации — случва се.
Тя затвори очи за секунда, но тишината бе нарушена. Вратата не беше затворена докрай и до нея достигна гласът на Мартин. Говореше със секретарката. В началото — сухо и професионално: срокове, цифри, проекти. Но колкото повече слушаше, толкова по-странно ѝ звучеше всичко. Интонацията му беше по-мека, приглушена, почти интимна, особено когато произнесе едно име — Гергана Старозагорска, — и в този момент на Силвия ѝ стана ясно, че чува нещо, което не бива да остава скрито.
