— Светлана Радославова, защо по рафтовете има прах? Отдавна не са пипани — отбеляза Нина Рилска, плъзгайки пръст по повърхността и го вдигай така, сякаш търсеше доказателство.
— В болнични съм, Нина Рилска. Не съм в състояние да чистя — отвърна тихо Светлана Радославова, без да вдига поглед.
— Е, поне малко можеше. Ростислав не бива да живее в мръсотия — отсече свекървата с онзи тон, който не търпеше възражения.
Без да чака отговор, жената грабна парцала и започна сама да бърше полиците, демонстративно и шумно. Светлана Радославова седеше неподвижно на дивана. Вътре в нея умората и раздразнението се наслагваха едно върху друго, като тежки камъни, които притискаха гърдите ѝ.
Вечерта, след като Нина Рилска най-сетне си тръгна, Ростислав Овчар подхвана темата с хладна нотка в гласа:
— Видя ли? Майка ми не се пощади. Дойде и помогна с почистването, а ти само седеше.
Светлана Радославова не отвърна. Затвори очи, опитвайки се да заспи, но болката в крака беше така пронизваща, че сълзите сами напираха.
На следващата сутрин тя едва успя да стане от леглото. Коляното беше още по-подуто, кожата — опъната и зачервена. С усилие взе телефона и се обади в поликлиниката, помоли Данаил Ковач да ѝ се обади, щом има възможност.
След около час телефонът иззвъня.
— Светлана, какво става? — чу познатия глас на травматолога.
— Данаил Ковач, по-зле е. Вчера готвих, ходих до магазина… сега коляното буквално гори.
— Нали ти казах — никакво натоварване! — тонът му стана рязък. — Утре идваш на преглед. Ако няма подобрение, ще те приема в стационар. Със сухожилията шега не бива.
Тя затвори телефона и се отпусна назад. Стационар. Болница. А вкъщи — съпруг, който още сега беше недоволен.
Същата вечер Ростислав се прибра намръщен.
— Светлана, майка ми звъня. Иска да дойде пак следващия уикенд. Надявам се дотогава да си се оправила.
— Утре съм при лекаря — отвърна тя. — Възможно е да ме приемат в болница.
— Какво?! Защо пък болница?!
— Коляното не заздравява. Прекалих.
— Разбира се! Сега и това! А кой ще чисти? Кой ще готви? — избухна той.
Светлана Радославова го погледна внимателно. В очите му нямаше тревога — само раздразнение.
— Ростислав, изобщо притесняваш ли се за мен?
— Притеснявам се… но ти си виновна. Трябваше да внимаваш повече.
Тя се обърна към прозореца. Нямаше сили за думи.
На другия ден Данаил Ковач огледа коляното и поклати глава.
— Претоварила си го. Отокът е по-голям, започнало е възпаление. Трябват инжекции и физиотерапия. Продължавам болничния с още две седмици. И те моля — пълен покой.
— Добре — прошепна тя.
Лекарят изписа медикаменти и процедури. Светлана купи всичко от аптеката и се прибра. Ростислав прие новината за удължения болничен с открито недоволство.
— Две седмици?! Това вече е прекалено!
— Ако не се лекувам сега, ще има усложнения — опита се да обясни тя.
— Айде стига. Лекарите винаги драматизират. Ставай и се движи — така ще мине по-бързо.
Светлана замълча. Спорът беше безсмислен.
Три дни по-късно Нина Рилска се обади отново.
— Ростиславчо, в неделя идвам. Билетът е купен. Кажи на Света да се подготви.
Вечерта той предаде новината.
— Майка ще дойде в неделя. Ще можеш ли да сготвиш?
Светлана го погледна дълго.
— Не.
— Как така не?
— Не мога да стоя права. Лекарят ми забрани. Помоли я да отложи.
— Няма как. Билетът е взет. Значи ще готвиш.
— Физически не съм способна — каза тя спокойно.
— Стига! — повиши тон Ростислав. — Майка ми ще дойде и не искам да види празна маса! Направи каквото трябва!
Светлана бавно се изправи, подпирайки се на патерицата, която беше получила предния ден. Болката беше същата, но вътре в нея нещо се беше прекършило. Остана само студена празнота.
— Добре. Ще подготвя масата.
Той кимна доволно и се върна пред телевизора.
В неделя сутринта Светлана стана рано. С усилие стигна до кухнята, отвори хладилника, извади празна чиния и я постави в средата на масата.
Ростислав излезе от спалнята към десет часа, видя я и застина.
— Това какво е?
— Масата е подредена — отвърна тя равнодушно.
— Подиграваш ли ми се?!
— Не. Ти каза да има маса. Има. Останалото е твоя работа.
Лицето му пламна.
— Майка ми ще дойде всеки момент! Какво ще си помисли?!
— Не знам. Попитай я — отвърна Светлана и тръгна към стаята.
Той крещеше след нея, но тя не се обърна. Затвори вратата, легна и подпря болния крак с възглавница.
Два часа по-късно звънецът иззвъня. Нина Рилска влезе усмихната, но усмивката ѝ изчезна, щом видя празната маса.
— Ростиславчо, къде е обядът?
— Мамо… Света отказа да готви.
— Как така отказа?! — възмути се тя и нахлу в стаята. — Света, какви са тези номера?!
— Лекарят ми забрани да натоварвам крака — каза спокойно Светлана Радославова. — Не мога да готвя.
— Можеше да измислиш нещо! Поне сандвичи!
— Ростислав е възрастен човек. Може сам да измисли — отвърна тя.
Нина Рилска се обърна рязко и излезе. От кухнята се чуваха възмутени думи.
— Тя съвсем се е разпуснала! Трябва да я поставиш на място! Ти си мъжът, главата на семейството!
Ростислав влезе при Светлана с лице, изкривено от гняв.
— Не мога повече така! Ти не уважаваш нито мен, нито майка ми! Край!
— Добре — отвърна тя тихо.
— Какво значи добре?!
— Ако не можеш да живееш така — не живей.
Той замръзна, а Нина Рилска се появи на вратата с широко отворени очи.
— Света! Ти осъзнаваш ли какво…
