Ростислав Овчар, както винаги, без колебание застана на страната на майка си.
В четвъртък вечерта телефонът иззвъня. Нина Рилска се обаждаше на сина си. Светлана Радославова чуваше само откъслечни реплики, но и това беше напълно достатъчно, за да разбере накъде отиват нещата.
— Да, мамо, чакам те. Разбира се, ела. Светлана ще приготви нещо, не се тревожи.
След като затвори, Ростислав влезе в стаята с решителна крачка.
— Утре майка ми ще дойде. Към обяд. Гледай да има свястна храна.
— Ростислав, нали ти обясних… — започна тя тихо.
— Стига мрънка — прекъсна я той рязко. — Знам, че те боли кракът. Но половин час пред печката ще издържиш.
Светлана обърна гръб и се загледа през прозореца. Дъждът ситно ръсеше, а небето беше натежало от оловносиви облаци.
В петък сутринта тя се опита да стане и да се раздвижи из апартамента. Болката не беше изчезнала, но сякаш беше по-поносима. Подпирайки се на стената, стигна до кухнята и се отпусна на стола. Отвори хладилника — вътре имаше само яйца, малко сирене, хляб и няколко зеленчука. Ростислав дори не беше помислил да мине през магазина.
Светлана сложи яйцата да се варят, наряза хляб, сирене и домати. Повече просто не можеше. Борш, яхния или нещо по-сложно оставаха недостижима цел. Коляното пулсираше, всяко движение я караше да стиска зъби.
До вечерта на масата имаше варени яйца, нарязано сирене с хляб и проста салата от краставици и домати. Тя запари чай и се върна на дивана, напълно изтощена.
Ростислав се прибра около осем. Влезе в кухнята, огледа масата и лицето му се смръщи.
— Това ли е всичко?
— Направих каквото можах — отвърна тя без сили.
— Яйца и хляб? Сериозно ли?
— Не издържам повече, кракът ме боли ужасно.
— Не ме интересува болният ти крак! — избухна той. — Майка ми идва утре, а ти си сложила маса като за просяци! Какво ще си помисли?!
Светлана се сви на дивана, а болката в коляното се усили.
— Това беше максимумът ми.
— Недостатъчно! — той се приближи. — Утре сутринта отиваш до магазина. Купуваш месо, картофи, зеленчуци. И ще сготвиш както трябва.
— Няма да мога… — прошепна тя.
— Или ще сложиш нормална маса, или се развеждаме! — хвърли той и излезе, тръшвайки вратата.
Светлана остана неподвижна. Думата „развод“ я прониза като нож. Не беше за първи път, но всеки път болеше еднакво. Тя знаеше, че Ростислав не заплашва напразно. За него майка му винаги беше на първо място.
Нощта мина почти без сън. Болката и тревогите не ѝ даваха покой. Утре Нина Рилска щеше да дойде и да очаква пълна трапеза — горещ борш, домашни пирожки. А Светлана едва се държеше на крака. Как да носи тежки чанти? Как да готви?
Сутринта стана рано. Коляното беше още по-подуто. Пребинтова го наново, облече спортен панталон и бавно се приготви. Ростислав спеше дълбоко, без намерение да помага.
Магазинът беше на два квартала. Обикновено ги изминаваше за минути, но сега пътят ѝ отне близо двадесет. Всяка стъпка беше изпитание.
Взе пиле, картофи, моркови, лук, сметана. Добави брашно и мая — може би щеше да успее да замеси тесто. Чантите станаха непоносимо тежки. След няколко крачки разбра, че няма да стигне сама, и извика такси.
У дома остави покупките на масата и седна. Коляното пареше, бинтът се впиваше в кожата. Когато го свали, видя как синината се беше разляла, а ставата беше силно подута. Нуждаеше се от студен компрес, но нямаше време.
Ростислав се появи около десет.
— Купи ли всичко?
— Да.
— Браво. Кога ще е готов обядът?
— Ще се постарая за един.
— Постарай се повече. Майка ми идва в два.
Той излезе, за да я посрещне на автогарата.
Светлана остана сама. Започна да разфасова пилето, после обели зеленчуците и сложи бульона да ври. Работеше седнала, ставаше за кратко и пак сядаше. Силите ѝ се топяха.
От пирожки се отказа. Купеният хляб щеше да е достатъчен. Успя да свари борш и да изпържи картофи с пиле. Малко преди два масата беше подредена с три ястия и чай.
Тя се върна на дивана и затвори очи. Болката беше почти непоносима.
В два вратата се отвори. Влязоха Ростислав и Нина Рилска, натоварена с голяма чанта с домашни неща.
— Светланке! Как си? Ростислав каза, че си много зле.
— Здравейте, Нина Рилска. Добре съм, благодаря.
Свекървата огледа масата и на лицето ѝ се появи едва забележимо разочарование.
— А пирожките? Мислех, че ще има.
— Не успях… кракът много ме боли.
— Е, нищо. Друг път — каза тя и седна.
Ростислав опита борша и се намръщи.
— Безсолно е.
Светлана замълча. Обядът премина в напрегната тишина, изпълнена с разказите на Нина Рилска, докато Светлана търпеливо стискаше болката и умората в себе си, а след края му свекървата започна внимателно да оглежда апартамента.
