Абсурдът на ситуацията ме удари с пълна сила – тя ме гони от жилище, което по всички официални книжа отдавна е мое. Иронията беше толкова жестока, че дори болката за миг отстъпи.
Историята всъщност започва много преди брака ми. Израснах в дом за деца и щом завърших училище, с много усилия успях да се запиша студентка в университет в София. Нищо не беше лесно – живот в общежитие, нощни смени, постоянна борба да свържа двата края. Ден след ден оцеляване. И точно тогава, неочаквано, на вратата ми се появи адвокат. Оказа се, че далечна моя леля, за която едва си спомнях, ми е завещала апартамент – просторен, с три стаи, в добър квартал на града, където по-късно щях да заживея.
За мен това беше като знак от съдбата, шанс за напълно ново начало. Само че реалността бързо охлади възторга ми – юридическите процедури се заплетоха и се влачеха с години. Проблеми, спорове, чакане. В един момент просто престанах да вярвам, че някога ще се случи, и продължих напред. Тогава в живота ми се появи Павел Железов – харизматичен, внимателен, и аз безрезервно се влюбих.
Когато ми предложи брак, светът ми се превърна в приказка. Започнахме да търсим квартира, но Павел излезе с идея, която представи като идеално решение. Майка му, Венета Марковска, разполагала с „инвестиционен“ апартамент и била готова да ни го отдаде под наем. „Ще ѝ плащаме нормално, като близки хора – тя ще има допълнителен доход, а ние – удобство и спокойствие“, убеждаваше ме той. Съгласих се без колебание. Как бих могла да предположа, че точно това жилище е онова, оставено ми от леля ми?
Истината ме застигна случайно, шест месеца преди раждането на Борил, когато адвокатът отново се свърза с мен и започна да ми обяснява, че всички документи вече са изрядни и готови за финализиране.
