Всичко избухна, когато си позволих да купя определена марка бебешка храна – такава, която Венета Марковска беше обявила за „забранена“. Това се оказа последната капка. Омразата, трупана с години, най-сетне изригна без задръжки.
Притиснах гръб в студената стена и усетих как отчаянието бавно, но сигурно изсмуква и последната ми надежда. Къде можех да отида? В този огромен град нямах никого. Родителите ми загинаха при катастрофа, докато още бях студентка. Единствената ми роднина беше далечна леля на село, с която почти не поддържах връзка.
Опитах се да се свържа с Павел Железов. С треперещи пръсти набрах номера му. Телефонът звъня дълго, мъчително, докато накрая връзката прекъсна. След няколко минути получих съобщение: „Мила Симеонова, съжалявам. Майка ми е права. Ние вече не сме заедно. Срещнах друга. Не ме търси.“
Подът сякаш се разтвори под краката ми. Това не беше обикновена майчина прищявка. Беше хладнокръвно, предварително замислено предателство. Бях изхвърлена като ненужна вещ, за да се освободи място за някой нов. Болката ме проряза толкова силно, че едва не се свлякох, а ръцете ми за миг отслабнаха и почти изпуснах Борил.
„Не, нямам право да се отказвам.“ В прегръдките си държах малък живот, който разчиташе единствено на мен. Трябваше да устоя.
През сълзите и притъпяващата болка в съзнанието ми проблесна мисъл – онази тайна опора, скрита дълбоко, запазена за най-мрачните дни. И този ден вече беше тук.
„Махай се от апартамента ми!“
Думите на Венета Марковска отекваха в главата ми отново и отново, без тя дори да подозира колко фатално се заблуждава.
