Зорница Велинова седна на стола, отвори лаптопа и се потопи в задачите си. Работата я увлече и едва след няколко часа усети присъствието му. Радослав Колев се появи в кухнята с намачкана тениска, разрошен и сънен.
— Какво си се нацупила така, сякаш са ти взели закуската? — подхвърли той и си наля кафе в същата мръсна чаша от вчера.
— Не съм нацупена — отвърна спокойно Зорница, без да вдига тон. — Просто реших да спра да чистя след теб.
— О, голяма промяна! — изсмя се той. — Да не мислиш, че ще започна да мия чинии?
— Точно това очаквам.
— Значи изобщо не ме познаваш.
Тя затвори лаптопа и го погледна право в очите.
— Напротив. Познавам те прекалено добре.
Радослав с трясък остави чашата в мивката.
— Жената трябва да е по-мека. Моята майка е истинско злато — всичко разбира, за всичко се грижи. А ти?
Думата „майка“ я удари най-силно.
— Тогава иди при твоето злато — каза тихо Зорница. — Нека тя да ти готви и да ти подрежда.
Той повдигна вежди.
— Гониш ме?
— Предлагам логично решение.
Той измърмори нещо и излезе, но след пет минути се върна.
— Майка ми каза, че мога да остана при нея. Чудесно. Събери ми багажа.
— Събери си го самa — отвърна тя.
Подготовката не отне и час. Той натъпка дрехите в куфара, затвори го рязко и го завлече към антрето.
— Ще съжаляваш — изсъска. — Аз те издържах.
— Така ли? — Зорница повдигна глава. — А ипотеката кой я плаща?
— Айде сега да смятаме!
— Плащаме я и двамата. Апартаментът е наполовина мой.
— Тогава си стой в твоята половина — ухили се той и хлопна вратата.
От рафта падна кутия със стари снимки. Зорница не я вдигна.
Телефонът ѝ вече беше пълен със съобщения от Стефка Рилска:
„Какво правиш?“
„Радослав каза, че си го изгонила.“
„Жената трябва да пази семейството.“
Тя обърна телефона с екрана надолу.
Денят мина в тишина. Вечерта свекървата се появи с торба храна.
— Донесох това-онова. Радослав не искал да яде, нямал апетит. А ти сигурно си останала без нищо.
— Благодаря, но не е нужно — каза Зорница.
— Как така не е нужно? Жената е длъжна да храни мъжа си, а ти го изгони!
— Аз се освободих.
Стефка Рилска влезе без покана.
— Погледни се! На тридесет и три години, а се държиш като ученичка. Имаш мъж, работа, дом — и всичко рушиш заради инат.
Зорница мълчеше.
— Той ще си намери друга, която ще го цени. А ти ще останеш сама!
— Нека.
— Нима не се страхуваш? Жените винаги трябва да отстъпват!
Зорница отвори вратата и посочи навън.
— Стефка Рилска, моля ви, тръгвайте си.
— Какво?!
— Това е моят апартамент. Нямам нужда от поучения.
Лицето на свекървата пламна.
— Неблагодарница! Ще видя как ще живееш, когато подаде молба за развод!
— Нека подаде — отвърна спокойно Зорница. — Половината жилище е мое.
На следващия ден получи съобщение: „Подавам за развод.“
Тя написа само: „Добре.“
Още след час телефонът ѝ звънна — обаждане от агенция за недвижими имоти, което ясно подсказваше, че напрежението тепърва започва.
