Остатъците от вечерята се разпиляха по плочките.
— Писна ми да бъда твоята прислужница. Оттук нататък чистиш сам.
Радослав Колев онемя, сякаш думите я бяха ударили физически.
— Значи вече и след себе си трябва да прибирам? — изрече невярващо.
— Точно така. Както прави всеки зрял човек.
Той пристъпи към нея, напрегнат и гневен.
— Зорница, ти наред ли си?
— Напълно. И, честно казано, чувството ми харесва — отвърна тя спокойно и леко кимна.
Радослав изруга, запрати вилицата към мивката, грабна якето си и изхвърча навън, като трясна вратата така, че стените потрепериха.
Зорница си помисли, че най-вероятно ще отиде при майка си. Не мина и час и телефонът иззвъня.
— Зорница Велинова — прозвуча хладният глас на Стефка Рилска. — Какво представление разиграваш?
— Добър вечер, госпожо Рилска. Просто си подарих вечер без унижение.
— Така ли се говори с мъжа ти? Той ми разказа всичко. Дойде гладен, а у вас — хаос! Ти си му съпруга!
— Съпруга — да. Домашна помощница — не.
— Момиче, по този път ще го загубиш!
— Да го загубя? Аз почти не го виждам. Все е на работа, а вкъщи само яде и се взира в телефона си.
— Жената трябва да е умна. Аз съм възпитала Радослав да знае, че домът е крепост. А ти какво направи?
— Изградих си собствена крепост. За себе си — каза Зорница и прекъсна разговора.
Половин час по-късно звънецът иззвъня настойчиво. На прага стоеше Стефка Рилска — дребна, с яке с пухкава яка и самоуверена усмивка, която обещаваше „ред“.
— Здравей, Зорница. Я да видя какъв е този безпорядък.
Влезе в кухнята и въздъхна театрално.
— Ти си преуморена, затова реагираш така. Когато една жена обича, тя прощава. Трябва да се извиниш. Радослав страда.
— Страда? Заради една немита чиния? — усмихна се иронично Зорница.
— Той е инат. Ако си тръгне, няма да се върне.
— Тогава го вземете при вас. Гответе му закуска, обяд и вечеря.
— Какви ги говориш?! Бракът е дълг!
Зорница вдигна чиния и я пусна в мивката. Порцеланът се пръсна със звън.
— Ето това е моето семейство — каза тя тихо.
Стефка Рилска писна.
— Ти си луда! Ще се обадя на сина си!
— Обадете се. Само не забравяйте биберона — отвърна Зорница.
Свекървата излетя навън, трясвайки вратата така, че огледалото в коридора затрептя.
Зорница остана сред парчетата. Нямаше сълзи. Само празнота, а под нея — неочаквана вътрешна твърдост.
Радослав се прибра призори. Тя се събуди от стърженето на ключа и миризмата на евтин енергиен напитък. Той се движеше предпазливо, почти крадешком, но всяка стъпка отекваше: боси ходила, захвърлената раница, шумът от якето.
— Защо не спиш? — прошепна, надниквайки в спалнята.
— Спя — отвърна тя със затворени очи.
— Е, спи тогава.
Той се стовари на дивана в хола и скоро захърка. Зорница се обърна към стената и ясно осъзна: така повече не може.
Сутринта стана преди него. Направи си кафе, събра нужните документи и прибра лаптопа в чантата. До неговите разхвърляни дрехи не се докосна — това вече не беше нейна работа.
На кухненския плот лежеше торба от магазина: кренвирши, чипс, бира. Дори хляб нямаше. Зорница се спря за миг, пое дъх и се насочи към масата, готова да започне деня си по нов начин.
