— В това, че апартаментът все още е записан на имената на родителите ми? Това ли наричаш измама? — гласът на Невена Христова беше остър, но овладян.
— Да, точно това! — Явор Мартинов удари с длан по масата. — Знаеш колко важно беше за мен жена ми да има собствено жилище! Да не съм в положение на зависимост, да не треперя!
Невена избухна в нервен, почти истеричен смях.
— Зависимост? Три години живееш тук и нито веднъж не съм те изгонила! Ремонтът го платих аз, сметките ги поемам аз, цялото домакинство държа на гърба си. И сега изведнъж проблемът е, че в нотариалния акт не стои моето име?
— Това е въпрос на принцип! — извика Явор, с лице почервеняло от напрежение.
Тя направи крачка към него и го погледна право в очите.
— А любовта? Тя принцип ли не е?
Явор отмести поглед. В този миг всичко ѝ стана болезнено ясно.
Няколко дни по-късно напрежението прерасна в открит сблъсък. Невена се прибра уморена от работа и още от прага видя куфар в средата на стаята.
Нейният куфар.
— Какво, по дяволите, означава това? — прошепна тя, а чантата се изплъзна от ръката ѝ и тупна на пода.
— Майка ми каза, че така повече не може, — заекваше Явор, сякаш се страхуваше, че ако забави думите, сам ще осъзнае колко нелепо звучат. — Ако апартаментът не е твой, значи ние тук сме никои. Или го прехвърляте на твое име, или… ами…
— Или какво? — Невена се приближи още. — Или аз трябва да си тръгна?
Той се поколеба, замълча, сви рамене.
— Ти разбираш…
Невена грабна куфара и го запрати с такава сила на пода, че ципът се разцепи.
— Върви по дяволите! — изкрещя тя. — Ако искаш да живееш с майка си, марш при нея!
Явор подскочи, хвана я за ръката.
— По-тихо! Съседите ще чуят!
— Нека чуят! — извика Невена и се измъкна от захвата му. — Поне да знаят, че живея с мъж, който не може да вземе решение без майка си!
Той я пусна, обърна ѝ гръб и застана до прозореца. Раменете му трепереха.
— Не съм мамин син, — промълви тихо. — Просто не искам да остана на улицата.
— На улицата ще се окажеш заради собствената си глупост, — отвърна тя студено. — Остави ключовете тук.
На следващия ден свекърва ѝ се появи лично — с победоносна усмивка, пазарска чанта и папка с документи. Жанета Каменар влезе в антрето, без дори да пита.
— И какво решихте, Невенче? — подхвърли тя сладникаво. — Ще продължавате ли да живеете заедно?
— Да, — отвърна Невена присвила очи. — Но без вас.
Жената изсумтя презрително.
— Много си сигурна. Мислиш ли, че родителите ти ще те защитят? Апартаментът е техен. Ако поискат, ще го продадат, а теб ще те пратят в някой работнически общежитие.
Невена бавно пое въздух и го издиша.
— Осъзнавате ли, че нарочно разрушавате брака ни?
— Аз го спасявам! — изсъска Жанета Каменар. — Пазя сина си от твоите лъжи!
— Лъжи? — Невена пристъпи напред, лицата им бяха на сантиметри. — Ако жилището беше на мое име, пак щяхте да намерите друг повод.
Свекървата се стегна, устните ѝ потрепериха, но после отново сложи каменната си маска.
— Няма да позволя синът ми да живее в клетка, построена от чужди родители.
— Тогава го вземете при себе си, — каза Невена спокойно. — Аз в този фарс повече няма да участвам.
Явор се прибра вечерта и последният разговор се разигра в кухнята. Той седна тежко на стола и се загледа в пода.
— Не знам какво да направя, — измърмори. — Ти си от едната страна, майка ми — от другата…
Невена застана до него, подпря длани на масата.
— Ти си пълнолетен мъж. Избирай. Или сме заедно и градим семейство, или си тръгваш при майка си и двамата продължавате безкрайното „умуване“ как се живее правилно.
Явор замълча. После вдигна глава — в погледа му нямаше нито решителност, нито сила, само празнота и умора, които подсказваха, че отговорът му няма да донесе спасение.
