Живеем заедно. Работя, сметките си ги плащам сама. Какво точно намеквате? Че родителите ми са ми помогнали? Това е напълно естествено.
— Естествено ли? — изкикоти се свекървата и вилицата ѝ изскърца в чинията. — Естествено е мъжът да издържа жената, а не да се навира в „семейното ѝ гнездо“ и да се крие зад гърба на тъста и тъщата!
— Мамо! — скочи Явор Мартинов от мястото си. — Стига вече…
Но беше късно. Думите увиснаха във въздуха като тежка миризма на прегоряло олио и съсипаха вечерта безвъзвратно.
Невена Христова се опита да се държи. Чай, включен телевизор, безсмислени приказки. Само че Жанета Каменар не възнамеряваше да млъкне.
— Ти поне виждала ли си документите? — подхвърли внезапно тя. — Или „младата съпруга“ ти разказва приказки?
Невена се вцепени.
— Какво точно искате да кажете? — попита тя, присвила очи.
— Това, скъпа — отвърна спокойно свекървата. — Ходих в службата. Проверих. Апартаментът не е на нейно име. Вписан е на майка ѝ и баща ѝ. Толкова. А вие си живеете тук, градите бъдеще… докато един ден — хоп! — и се оказвате на улицата.
Явор се загледа в Невена така, сякаш я виждаше за първи път. И изражението му ясно подсказваше, че видяното не му допада.
— Невена, това вярно ли е? — гласът му трепереше.
Тя скочи рязко, столът зад нея едва не се обърна.
— Вярно е. И какво от това? Мен ли ожени или нотариалния акт?
Настъпи тишина. Жанета Каменар доволно стисна устни.
— Ето, сине — прошепна тя с отровна мекота. — Заложил си на грешния кон.
Тогава Невена избухна.
— Стига! — удари с длан по масата. — Няма да позволя да ми съсипвате нервите! Това е моят дом, моят живот и ако нещо не ви харесва — вратата е ей там!
Посочи към антрето.
Явор скочи.
— Ти как си позволяваш да говориш така на майка ми?!
— А как да ѝ говоря? — Невена вече не се въздържаше. — Тя ме обижда, унижава ме и лъже за документите ми! Ако искаш — живей с нея. Събирай багажа и право при маминка!
Жанета Каменар шумно сгъна пазарската си торба, изправи се и дори не ги погледна.
— Казах ти, сине… Нагла. С такава жена да живееш значи да не уважаваш себе си.
След това хлопна вратата така, че кухненският прозорец издрънча.
Невена остана на място, задъхана. Явор мълчеше и се взираше в пода.
На следващата сутрин тя се събуди в потискаща тишина. В неделя Явор обикновено се въртеше до нея, мърмореше нещо насън, после я водеше за кафе в кухнята и двамата решаваха накъде да тръгнат — при приятели или при майка му. Днес възглавницата до нея беше студена, а в коридора стоеше самотна раница, върху която прилежно беше сгънато якето му.
Невена не го потърси. Вътре в нея се беше настанило странно усещане — нито страх, нито гняв. По-скоро гъста празнота, сякаш бетонна плоча тежеше в стомаха ѝ. С бавни движения започна деня си. Телефонът изписука: „Отидох при майка. Трябва да помисля.“
— Чудесно — изрече на глас, с горчива ирония. — Трийсетгодишен мъж „мисли“ на дивана при мама.
Извади мляко от хладилника, но апетитът ѝ беше изчезнал.
Вечерта Явор се появи. Ключът издрънча, после се чу раздразнен глас:
— Защо си сменила ключалката?
Невена отвори вратата.
— Защото майка ти имаше ключ. Не желая да влиза, докато съм на работа.
— Подлудяваш ме — влезе той и захвърли раницата. — Тя ми е майка!
— И? — тя разпери ръце. — Аз не съм я назначавала за надзирател на живота ми.
Явор отиде до кухнята, отпи вода и се обърна обратно, с напрегнати устни.
— Невена… ти ме излъга.
— В какво точно, Явор? — гласът ѝ премина в нервен смях, докато го гледаше право в очите и очакваше обяснението му.
