— А, значи живееш в ЖИЛИЩЕТО НА РОДИТЕЛИТЕ СИ?! Тоест съм се оженил за БЕЗДОМНИЦА?! — изрева мъжът, когато тъщата се изпусна с тази подробност, и трясна входната врата така, че стените издрънчаха.
В съботната вечер в панелния апартамент на третия етаж миризмата на пържени картофи се смесваше с нажеженото напрежение, което отдавна чакаше удобен момент да избухне. Невена Христова събу обувките си, хвърли палтото небрежно върху накривената закачалка в коридора и, влачейки чехлите по линолеума, влезе в кухнята.
Там вече беше Явор Мартинов — съпругът ѝ, с онзи поглед, който човек има, когато току-що са му връчили повиквателна за казармата. Пред него стоеше изстинал чай в чаша с надпис „Най-добрият съпруг“, подарък от Невена за миналата Нова година. Сега надписът звучеше по-скоро като подигравка, отколкото като комплимент.
— Защо си толкова кисел? — попита тя, докато включваше електрическата кана.
— Майка ми се обади — отвърна Явор с тежка въздишка.
— Пак ли? И какво е измислила този път?
Той започна да разтрива тила си и отклони поглед. Лицето му издаваше едновременно вина и упоритост — точно като дете, което е изяло шоколада, но не иска да си признае.
— Ами… попита на кого се води апартаментът — каза той колебливо.
Невена застина. Лъжичката със захар остана във въздуха над чашата. За миг настъпи гробна тишина, прекъсвана единствено от изсумтяването на хладилника и приглушеното боботене на каната.
— И какво ѝ отговори? — тя остави чашата на плота с такава сила, че част от водата се разплиска.
— Казах… че е на твое име. Нали ти винаги така си казвала…
Невена изсумтя и се засмя кратко, без капка веселие.
— Казвала съм, че това е моят дом. И е така. Но документите все още са на родителите ми. Те го купиха, докато учех. После щяха да го прехвърлят, само че все не стигнаха дотам.
Явор сви устни.
— Значи… излиза, че… не си била напълно откровена?
— Явор, сериозно ли? — избухна тя. — Имаме ли кредит? Лъгали ли сме банка? Не. Живеем тук, сметките се плащат, ремонтът го направих с мои пари. Какво толкова значение има едно име върху лист хартия?
Но той вече се беше прибрал в себе си като костенурка в черупката си. Ясно му беше, че истинският разговор тепърва предстои.
Същата вечер на вратата се появи самата Жанета Каменар — тъщата. Нито звънна, нито попита дали е удобно. Имаше си ключ — тема на безкрайни спорове, от които Невена отдавна беше изгубила желание да се защитава.
— Какво става у вас? — подхвърли Жанета, оглеждайки коридора. — Прах, косми… изобщо не се грижите за дома си.
Невена превъртя очи.
— Добър вечер, Жанета Каменар. Радваме се да ви видим, но куче нямаме, така че космите най-вероятно са ваши.
Тъщата я прониза с поглед над очилата.
— Не се прави на умна, Невенке. Умът не е равен на мъдрост.
Тя седна на кухненската маса, извади от торбата пирожки (Невена не ги понасяше, но Явор ги обичаше още от дете) и започна да разопакова първата.
— Яворе, трябва да поговорим — каза тя междувременно. — Знаеш ли изобщо, че не живееш в собствено жилище?
— Мамо, стига вече — изнерви се той, въртейки вилицата в ръка.
— Не, няма да спра! — отсече тя. — Двайсет и пет години се трепах, за да имаш бъдеще, а ти сега се навря в апартамента на родителите на една жена!
Невена усети как нещо в нея започва да кипи. Не беше гняв, а онова усещане като вряща вода, която след секунда ще повдигне капака.
— Чакайте малко, Жанета Каменар — каза тя тихо, но с твърд глас, като се обърна право към нея и направи крачка напред, готова най-сетне да постави граница, която дълго беше отлагала.
