— Къде изчезна всичката храна?! — избухнах аз, без да успея да се сдържа.
— Каква храна пък? — Орлин Дунавски ме погледна объркано и премигна няколко пъти.
Хванах го за ръкава и го дръпнах в коридора.
— Вижда ли масата? — прошепнах със стиснати зъби.
— Да. И какво от това?
— Картофите, Орлин! — думите ми излетяха рязко. — Само варени картофи, кисели краставички, домати и зеле. Това е всичко!
— Ами… какъв е проблемът? — личеше си, че не желае да навлиза в темата. — Майка ми така е свикнала…
— А рибата? — попитах хладно. — Къде е хайверът? Къде са сирената, които купихме?
Той ме зяпна, сякаш внезапно бях минала на непознат език.
— Вики, де… стопанката си знае, — проточи той. — Все пак това е нейният апартамент.
И си тръгна. Просто се обърна и излезе, влачейки по пода карираните си вълнени пантофи — същите, които майка му беше настояла да му подари при предишното ни идване.
Трябва да обясня. Бяхме изминали близо четиристотин километра, за да посетим майка му, и носехме три огромни сака, пълни с продукти. Поводът беше важен — на тази дата покойният ѝ съпруг щеше да навърши седемдесет и пет години. Анна Радославова беше събрала роднините, а аз реших да се включа и да помогна.
Бяхме донесли пушена риба, скъп червен хайвер — едър, зърнест, подбрани сирена, маслини, месни специалитети…
И ето я трапезата. Покривка с цветя, чинии със златист кант, прибори подредени с педантична точност.
А в средата — тенджера с картофи.
Горещи, ронливи, поръсени с копър. И буркани. Навсякъде буркани — краставички, домати, зеле, гъби… Домашни, прилежно приготвени.
Само че нашето го нямаше.
Анна Радославова седеше на челото на масата, облечена в синтетична блуза, с брошка във формата на птица, и се усмихваше приветливо.
— Заповядайте, — повтаряше тя, — всичко е прясно, от моето.
Намерих удобен момент и се наведох към нея:
— Анна Радославова, а нещата, които донесохме… рибата, хайверът — къде са?
Тя вдигна към мен светлите си, почти детски очи.
— Какво, мила?
— Нали ги донесохме… Вие не ги ли сложихте?
— А, — махна с ръка тя, — прибрах ги.
— Може ли да ги извадим? — предложих внимателно.
— Няма нужда, — отряза ме. — Така е напълно достатъчно.
По-късно, когато гостите си тръгнаха, а Орлин Дунавски беше задрямал пред телевизора, я попитах директно:
— Къде са продуктите всъщност?
Тя миеше чиниите, без да се обръща.
Мълчанието се проточи.
— Развалиха се, — каза накрая. — Добре, че не ги сложих. Хвърлих ги.
— Как така… развалиха се?
— Ами така. Не можех да рискувам.
Прибрах се в стаята, легнах до съпруга си и заспах.
През нощта се събудих жадна.
Светлината в кухнята беше включена.
Анна Радославова седеше на масата. Пред нея — буркан с хайвер.
Ядеше с голяма лъжица. Бързо. Алчно. С притворени от удоволствие очи.
— Вкусно ли е? — попитах спокойно.
Тя подскочи.
— Вики… аз…
— Вкусно ли е? — повторих.
Лицето ѝ се втвърди.
— Да. И? Това е моят дом.
— Ние го донесохме за всички.
— Щом сте го донесли, значи е мое.
Тя мина покрай мен и се заключи в стаята си.
Сутринта седнах в колата и отидох до районния център. Купих месо, зеленчуци, плодове, прясна риба, торта, сладкиши и хубаво вино. Върнах се преди обяд.
Изнесохме масите в двора. Готвех, режех, пържех.
— Остана ли картоф от вчера? — попитах Орлин Дунавски.
— Ще проверя.
Той донесе купа и няколко буркана.
— Чудесно.
— Какво си намислила? — не разбра той.
— Ще видиш.
Поканих съседи и роднини. Дворът оживя.
Анна Радославова излезе, огледа се и седна.
— Анна Радославова, — казах високо, — за вас отделно.
И сложих пред нея чиния с картофи и туршия.
— Нали обичате своето, домашното. Запомнила съм.
Тя мълча през целия обяд.
Вечерта дойде при мен.
— Разбрах… прости ми.
— Хайверът беше толкова вкусен… — подсмъркна тя. — Пожелах си… само за мен.
Въздъхнах.
— Следващия път ще донеса два буркана.
Единият — за всички.
Другият — за вас. С лъжица. Нощем. Само ваш.
— Наистина ли?
— Наистина.
За Нова година ѝ изпратих колет.
Два буркана хайвер. Червен и черен.
Не ми беше жал.
