С времето към постиженията ѝ се прибавиха просторен апартамент, собствен автомобил и изключително обещаващо професионално бъдеще.
Личният живот обаче неизменно оставаше на заден план. Не защото не ѝ беше важен, а защото просто липсваше време. Дните ѝ бяха запълнени до краен предел, а вечерите най-често завършваха с отчети, обаждания и планове за следващия ден.
Разбира се, случваха се кратки увлечения – мимолетни, повърхностни, без дълбочина. Те идваха и си отиваха почти незабелязано, без да оставят следа, без да събуждат спомени или съжаление.
Но природата трудно се пренебрегва. Колкото и уверена и самостоятелна да беше, Калина все по-често усещаше липсата на нещо съвсем обикновено – любов, дом с топлина, човек, с когото да споделя тишината. Обикновено щастие, което не може да се измери с длъжности и заплати.
Проблемът беше, че желанията ѝ не се осъществяваха лесно. Позицията, която заемаше, изключваше случайни запознанства. А и тя самата нямаше намерение да прави компромиси. Очакваше „онзи“ – мъжа, който да отговаря на вътрешния ѝ образ. Дори си го представяше – ясно, почти осезаемо.
Една вечер, след изтощителен и напрегнат работен ден, самотата я връхлетя с необичайна сила. Нервите ѝ не издържаха и Калина реши да направи нещо спонтанно. Да се откъсне. Просто за малко. Както правят всички.
Избра дръзко облекло, защото знаеше, че може да си го позволи, подчерта чертите си с по-смел грим и излезе. Клубът я посрещна с пулсиращ ритъм, приглушена светлина и гъста тълпа, движеща се като едно цяло. Гласове, музика и енергията на нощта постепенно изтласкаха мрачните мисли. Калина се остави на момента и забрави за всичко останало.
Нечия ръка леко докосна рамото ѝ. Тя се обърна и замръзна. Срещу нея стоеше мъжът от въображението ѝ – висок, светлокос, с тъмни очи и проницателен, уверен поглед.
– Здрасти – каза той, без да крие интереса си, оглеждайки я откровено. – Забавляваш ли се?
– Не – отвърна тя със същия тон. – Забивам пилоти.
Изрече го и се обърна настрани, почти веднага осъзнавайки, че може би не трябваше.
Непознатият обаче не отстъпи. С лекота, сякаш това му се полагаше, я завъртя към себе си и с лениво усмихнат глас предложи:
– Тогава да го правим заедно.
Следващият час се разтвори в танци, коктейли и погледи. Думите бяха малко и ненужни. А после… после Калина дори не разбра как се озоваха в неговия апартамент.
Събуди се първа. Без шум стана, облече се набързо, задържа погледа си върху спящия мъж за няколко секунди и си тръгна, без да го събуди.
Нощното приключение, за което вече се укоряваше, остана зад гърба ѝ. Върнала се към делника, тя отново се потопи изцяло в работата си, напълно убедена, че никога повече няма да си спомни за този мъж.
