Зорница Ковач хвърли кратък поглед към Орлин Богданов – онзи мълчалив, многозначителен поглед, който ясно казваше: „Ето, сам виждаш.“
В този момент Тодорка Любомирова вече беше прекрачила прага на кухнята, притиснала до гърдите си пазарска чанта, натъпкана с продукти.
— Орлинчо, сготвих ти борш у дома — започна тя бодро, докато вадеше кутийките една по една. — Донесох го топъл. А Зорница… тя май съвсем е загубила навика да готви. И направих картофи с месо. Знаеш колко ги обичаш, нали?
По бузите на Зорница плъзна пареща вълна. Всяко посещение на свекървата ѝ следваше един и същ сценарий — уж загриженост, примесена с уж безобидни, но точно премерени забележки.
— Благодаря, госпожо Любомирова — отвърна тя сдържано. — Но аз сама приготвям храната за съпруга си.
— Да, да, разбира се — махна с ръка възрастната жена. — Само че майчината гозба е по-полезна. Нали така, Орлин?
Орлин се размърда неспокойно на стола си. Напрежението между двете жени се сгъстяваше, а той не намираше правилните думи.
— Мамо, благодаря ти, но не беше нужно да идваш специално…
— Глупости! За мен това не е усилие — прекъсна го тя. — Живея наблизо. Между другото, Зорнице, забелязах, че в банята една плочка се е разлепила. Орлин трябва да я оправи през уикенда.
Ръцете на Зорница се свиха в юмруци. Ясно беше — Тодорка Любомирова не беше дошла само да донесе храна. Тя беше огледала апартамента.
— Извинете — каза Зорница студено, — кога точно забелязахте плочката в банята?
— Ами… сутринта надникнах — измънка жената. — Исках да видя как спи Орлин. Вчера беше толкова уморен. И… между другото хвърлих око и там.
— Между другото… накъде? — гласът на Зорница беше остър.
Свекървата замълча за миг, после махна с ръка.
— Това няма значение. Важното е, че трябва да се оправи.
Зорница се изправи рязко. Търпението ѝ се беше изчерпало.
— Госпожо Любомирова, не ви ли се струва странно да влизате сутрин в чуждо жилище и да обикаляте всички стаи?
— Какво значи „чуждо“?! — възмути се тя. — Това е жилището на сина ми!
— Това е домът на вашия син и на съпругата му! — отсече Зорница. — И ние имаме право на лично пространство!
— Зорнице! — опита се Орлин да я спре.
Но вече беше късно.
— Не, Орлин! Стига! Повече не мога да мълча! Моля ви, върнете ни ключовете от апартамента!
Въздухът застина. Тодорка Любомирова пребледня, после лицето ѝ пламна.
— Какво?! Искате да ми върнете ключовете от дома на собствения ми син?!
— Искам само да уважавате границите ни — отвърна спокойно Зорница. — Ако желаете да дойдете, обадете се предварително. Това е нормално във всяко семейство.
— Навсякъде, но не и при нас! — обърна се свекървата към Орлин. — Орлин! Ще позволиш ли на тази… тази жена да гони родната ти майка от дома ти?!
Всички погледи се впиха в него. Орлин стоеше приведен, мълчалив. Това беше най-тежкият момент в живота му. От едната страна — майка му, която го беше отгледала сама след развода. От другата — жената, която обичаше и която имаше право.
— Мамо… — започна тихо той. — Може би Зорница е права. Може би наистина ни трябва повече… лично пространство.
Тодорка Любомирова го погледна така, сякаш току-що я беше предал.
— Значи… ти си на нейна страна?
— Не съм на ничия страна — поклати глава Орлин. — Просто мисля, че едно семейство трябва да живее самостоятелно.
Жената бавно се отпусна на стола. Сълзи потекоха по лицето ѝ.
— Значи вече нямате нужда от мен… Значи съм станала излишна.
В гърдите на Зорница се появи бодване на съжаление. Тя не искаше да нарани възрастната жена, но връщане назад нямаше.
— Вие не сте излишна — каза по-меко тя. — Вие сте майката на Орлин. Но всеки човек има нужда от свои граници и свое място.
— Какви граници… — ридаеше Тодорка Любомирова, а думите ѝ увиснаха тежко във въздуха, оставяйки напрежението да се сгъсти още повече и подготвяйки почвата за следващия, още по-болезнен разговор.
