Зорница се обърна рязко към него. В гласа ѝ се прокрадваше напрежение, примесено с отчаяние, което вече трудно прикриваше.
— Орлин, наистина ли не го виждаш? Или просто се правиш, че не разбираш? Тя ни следи. Знае кога сме вкъщи, кога излизаме, кога се прибираме. Графикът ни ѝ е по-ясен, отколкото на самите нас! И ти ми казваш, че това било „нищо особено“?
Орлин усети как раздразнението го залива. Беше изцеден от работа, мечтаеше за тишина и покой, а вместо това отново се озоваваше в този безкраен спор за майка си.
— Зори, стига вече. Да, майка ми понякога прекалява. Но не е лош човек. Просто ме обича и иска да е сигурна, че при нас всичко е наред.
— Обича? — очите на Зорница се присвиха. — Орлин, тя не обича теб. Тя иска да държи живота ти под контрол. И това са две напълно различни неща.
— Говориш глупости.
— Глупости? Добре тогава. Отговори ми честно на един въпрос. Кога за последно взе решение за нашето семейство, без първо да го обсъдиш с майка си?
Орлин замръзна. Въпросът го удари неподготвен.
— Какво имаш предвид?
— Диванът — избра го след разговор с нея. Ремонтът на банята — пак с нейното „одобрение“. Дори тапетите в спалнята! А да не говорим за работата ми. Помниш ли, когато ми предложиха повишение, но трябваше да работя в друг квартал? Кой каза, че това е лоша идея? Кой ти прошепна, че една съпруга трябва да е близо до дома?
Орлин мълчеше. Спомените изплуваха един след друг и картината, която се подреждаше, изобщо не му харесваше.
— Но… нормално е човек да се съветва с родителите си — промърмори той.
— Да се съветваш, да — отсече Зорница. — Но тя не съветва, Орлин. Тя нарежда. А ти изпълняваш, без да възразиш, като послушно дете.
Зорница се приближи до масата и взе телефона.
— Знаеш ли какво? Нека направим един прост тест. Обади ѝ се сега. Кажи ѝ, че сме решили да сменим ключалките на апартамента. Без обяснения. Просто като факт.
— Защо пък това?
— Защото имаме право! Това е нашият дом. И ние решаваме кой ще има ключ и кой — не!
Орлин взе телефона, но пръстът му не посмя да докосне екрана.
— Това е майка ми… ще се обиди.
— А аз вече съм обидена! — Зорница седна тежко на стола. — Обидена съм, че живея в жилище, в което нямам лично пространство. В къща, където свекървата може да влезе в спалнята ми, докато спя, и всички го намират за нормално!
Тя се наведе към него и заговори по-тихо, но още по-категорично:
— Не те карам да се отказваш от майка си. Искам само да поставиш граници. Да защитиш семейството ни. Нашата територия. Нашата връзка.
— И как да ѝ го кажа?
— Не обяснявай. Просто заяви: „Мамо, сменихме ключалките. Ако искаш да дойдеш, първо се обади.“ Толкова.
Орлин въртеше телефона в ръцете си. Дълбоко в себе си знаеше, че тя е права. Но мисълта да се изправи срещу майка си го плашеше. Тодорка Любомирова умееше да се обижда така, че с дни да не проговори, а сълзите и упреците ѝ тежаха повече от всеки скандал.
— А ако се натъжи?
— Нека се натъжи! — Зорница се изправи. — Ти си пораснал мъж, Орлин. Имаш жена, имаш семейство. Не можеш цял живот да живееш със страх да не нараниш мама!
В този момент ключът се завъртя в бравата, входната врата се отвори и от коридора се разнесоха добре познати стъпки, които ясно подсказваха, че някой току-що е решил да влезе без покана.
