Изглеждаха сякаш изпаднали от друга действителност. Венета Тодорова беше облечена в „тържествена“ рокля с лъскави нишки, която проблясваше неуместно под лампите, а косата ѝ беше нагъната и вдигната високо, като претенциозна кула. До нея Преслав Христов стоеше в смачкано сако, с неспокойни, шарещи очи, напрегнат и дребен в собствената си кожа. Жалка двойка. Йоана ги беше открила без усилие — разбира се. Това беше най-елементарният ѝ ход.
— Ето ги, — произнесе тя с театрален жест. — Свекървата и законният съпруг на нашата така наречена „наследница“. Моля, разкажете на управителния съвет коя е Лора Дунавска всъщност.
Венета първоначално се смути от блясъка, от скъпите костюми и студените погледи на хората в залата. Но когато срещна очите на Йоана, в съзнанието ѝ изплува обещаният хонорар. Гласът ѝ веднага се промени — стана рязък, пазарски, силен, такъв, какъвто винаги използваше, когато искаше да надделее.
— Ох, хора, хора! Та тя не е наред с главата! — разпищя се тя. — Избяга от дома, захвърли сина ми! Пари ми крадеше! Пиеше! Сигурно в някаква секта е затънала! Такава не трябва акции да получава — лечение ѝ трябва, психиатрия!
Преслав кимаше механично, като клатушкаща се играчка, без да смее да вдигне поглед към Лора.
— Да… да… странна беше… — промърмори той. — Напоследък… агресивна… веднъж дори хвърли студено месо…
Из залата тръгнаха шепоти, които бързо се сляха в мътен шум: „Скандал“, „лудост“, „опасна“. Йоана сияеше. Тя вече мислено вдигаше тост — срината репутация означаваше сринато наследство.
Драгомир Старозагорски се напрегна, готов да се намеси, но Лора положи длан върху ръката му — леко, сигурно, с жест, който ясно му каза да спре.
Тя се изправи.
Тишината падна мигновено, толкова плътна, че се чу как някой в края на залата изпусна химикал. Лора тръгна към бившите си роднини бавно. Токчетата ѝ отброяваха крачките като метроном — равен, безпощаден.
Спря пред Преслав.
— Здравей, Преслав.
Той вдигна глава и потрепери. Срещу него не стоеше жената, която познаваше — не кротката, не удобната, не притихналата. Пред него беше хладна, уверена, непозната красавица. Инстинктивно се сви.
— Лор… ами… хайде да се прибираме? — заекна той. — Мама се тревожи…
Погледът на Лора се премести върху Венета. Тя вече бе отворила уста, за да излее още отрова, но под ледения, спокоен поглед се задави и замлъкна.
Лора се обърна към съвета.
— Тази жена не лъже, — заяви тя ясно и силно.
Залата ахна. Йоана повдигна вежди с триумф: „Ето, призна“.
— Аз наистина напуснах дома си, — продължи Лора. — Пет години живях в личен ад. Миех подове, търпях унижения, броях стотинки, слушах крясъците на човек, за когото любовта означаваше контрол, а уважението — нищо. Зная стойността на парите, защото ги нямах. Зная цената на труда, защото носех повече, отколкото ми се полагаше.
Тя се облегна с длани на масата и погледна присъстващите право в очите — без молба, без извинение.
— Смятате ли това за слабост? Това е моята подготовка. Моите „скъпи“ братя, — кимна тя към близнаците, — израснаха, без да знаят колко струва хлябът. Те могат да проиграят компания от скука. Аз оцелявах там, където зрели мъже се пречупват. Аз знам как се чисти мръсотия. И ако във „Валентинов Груп“ има неща, за които предпочитате да мълчите — започвам разчистването още днес.
Лора се обърна отново към Преслав и майка му.
— Йоана Софийска ви е платила, за да ме смачкате публично, нали? — попита тя спокойно. — Преслав, колко беше? Петдесет? Сто хиляди?
Той пламна, свеждайки очи.
— Драгомир Старозагорски, — каза Лора равномерно. — Изпишете чек на Преслав Христов за двойно по-голяма сума от обещаното от вдовицата. С едно условие: пълен отказ от претенции и развод по взаимно съгласие — още днес.
Драгомир извади чековата книжка. По лицето му се четеше откровено възхищение.
— Преслав! — изписка Венета. — Недей! Тя ни купува!
Преслав гледаше сумата, сякаш виждаше спасителен пояс. Алчността се оказа по-силна от майчините крясъци и отдавнашните му „принципи“.
— Мамо… ти първа ни продаде, — прошепна той и с трепереща ръка пое чека.
— Напуснете, — каза Лора хладно. — И двамата. И така, че никога повече да не ви виждам.
Преслав хвана майка си под лакътя и я повлече към изхода. Тя се дърпаше, крещеше за съвест и проклятия, но той вече я извеждаше — към асансьора, към живот, който самата тя беше превърнала в пазарлък.
Вратите се затвориха.
Лора погледна Йоана. Лицето на вдовицата беше побеляло — най-силният ѝ ход току-що се беше обърнал срещу нея.
— Представлението приключи, — отсече Лора. — Преминаваме към гласуване. Който е против встъпването ми в длъжност, може да подаде молба за напускане още сега.
Настъпи пауза. След това, един по един, хората около масата започнаха да кимат. Те не бяха идеалисти, а прагматици. Видяха не „истерична жена“, а лидер, който хладнокръвно, законно и публично разби чужда схема. Това не беше въпрос на рокля или реч — това беше захват.
Вечерта Лора стоеше на терасата на пентхауса и гледаше светлините на нощен Пловдив. Вятърът играеше с косите ѝ, но този път беше вятър на промяната, не течение от стълбището.
Драгомир излезе при нея с два бокала шампанско.
— Беше безупречна, — каза той. — Мислех, че ще се пречупиш, когато ги видиш.
— И аз така мислех, — призна тихо тя. — Но когато видях Преслав… разбрах, че той вече не е част от мен. Просто сянка от миналото. Дори ми стана жал — останал е там, където всичко се мери с пача и подаяния. А аз излязох.
— И какво следва, Лора Дунавска? — попита той, приближавайки се. — От какво ще започнеш?
— От основно почистване, — усмихна се тя. — Компанията го изисква. Аз също.
— Знам човек, който умее да строи, — каза тихо Драгомир, покривайки ръката ѝ със своята.
Лора срещна погледа му — и за първи път видя там не ирония, а уважение. И нещо още — като обещание.
Тя отпи от студеното шампанско.
— Знаеш ли… никога не съм харесвала изумруди.
— А какво обичаш?
— Диаманти. Те са най-твърдите. Трудно се чупят.
Драгомир се усмихна и чукна бокала си в нейния.
— За твърдостта. И за новата стопанка.
Градът шумеше долу — пълен с хора, които бързат към домовете си, карат се за дреболии и живеят по чужди правила. Лора знаеше едно със сигурност: натам тя повече няма да се върне. Никога.
