Къде изобщо можеше да отиде тя?
Преслав Христов беше се отпуснал тежко на дивана, с длани, впити в слепоочията му. Вселената му не се беше сринала заради разбито сърце, а поради далеч по-прозаичен кошмар: кой отсега нататък щеше да глади ризите, да пълни кутиите за храна и да помни кое кога се плаща?
— Телефонът ѝ е изключен… — промълви той глухо и вдигна поглед. — Мамо, не мислиш ли, че този път прекали?
Венета Тодорова секна риданията си мигновено, сякаш някой беше спрял кран.
— Аз ли?! Всичко правех за нея! А тя… — после, сякаш между другото, добави: — Видях я как се качи в черен джип. Някакъв мъж ѝ отвори вратата.
Въздухът в стаята се сгъсти.
— Богат любовник… — прошепна Венета с глас, напоен с отвращение. — Срам и позор…
Преслав скочи на крака и започна да трака по телефона, пишейки злобно съобщение след съобщение, с тайното желание думите му някой ден да я заболи.
А по същото време, в ресторант „Метропол“, Лора Дунавска седеше заслепена от блясъка на кристалните полилеи и златистите отблясъци на залата. Роклята ѝ изглеждаше почти скромна на фона на разкоша. Драгомир Старозагорски се наведе към нея и тихо каза:
— Гледай право напред. Ти си дъщеря на Христо Валентинов. Това не може да ти бъде отнето.
Музика, изискани вина, свят без крясъци, без студени сарми и ежедневни унижения. И точно тогава Драгомир се стегна.
— По дяволите… прекалено рано, — прошепна той.
— Драгомир Романович! — разнесе се хладен, отмерен глас. — Не е минала и седмица, откакто тялото на съпруга ми изстина, а вие вече вечеряте с… — паузата беше умишлено унизителна, — …обслужващия персонал?
Лора вдигна поглед. Пред нея стоеше висока, безупречно поддържана блондинка — Йоана Софийска, вдовицата на Валентинов. До нея — двама почти еднакви мъже, усмихнати с еднаква надменност.
— Новата секретарка ли е? — изсумтя единият. — Вкусът е направо трагичен.
Драгомир се изправи бавно.
— Добър вечер, Йоана Станиславовна — произнесе равномерно. — Позволете да ви представя Лора. Лора Александровна Валентинова. Дъщерята на вашия покоен съпруг.
Тишината около масата се сгъсти, тежка и лепкава. Усмивките на близнаците угаснаха мигновено. Лицето на Йоана застина, сякаш беше изваяно от камък. Погледът ѝ се заби в Лора — леден, отсъждащ.
— Валентинова? — повтори тя тихо, със змийска мекота. — Ясно… Така значи, Драгомир. Е, момиче… — наведе се по-близо, а скъпият ѝ парфюм ухаеше на заплаха. — Направила си огромна глупост, като си излязла от дупката си. В този аквариум такива рибки ги изяждат още преди кафето.
И тогава Лора неочаквано си спомни годините до Венета Тодорова. Свекървата беше дребен домашен тиранин, но без да иска, я беше научила да понася удари, да не трепери от чуждия тон и да не се чупи под унижението. Страхът се отдръпна, заменен от ледено спокойствие.
Лора взе чашата с вода, отпи леко и, без да откъсва поглед от Йоана, отвърна:
— Взаимно, мащехо. Надявам се, че няма да се обидите, ако ви наричам „бабо“. Изглеждате впечатляващо добре за възрастта си.
Драгомир се задави с въздух, прикривайки усмивката си. На единия от близнаците устата му зейна. Йоана присви очи, сякаш мереше разстояние за изстрел. Войната беше официално започнала.
Йоана Станиславовна не направи сцена — тя знаеше твърде добре колко струват публичните истерии. Само пребледня, а под слоя грим лъсна истинската ярост.
— Смей се, докато можеш, детенце — изсъска тя. — Утре, на борда, ще видим коя си всъщност. Нямаш нито образование, нито обноски, нито хищнически инстинкт. Ти си прах.
Тя се обърна рязко и си тръгна с походката на боен кораб. Близнаците хвърлиха по един тежък поглед към Лора и я последваха.
Драгомир въздъхна и изпи виното си наведнъж.
— Играеш опасно, Лора. Но трябва да призная — беше силно. „Бабо“ удари право в целта. Само че утре ще е по-трудно. Ще опитат да те обявят за недееспособна или да оспорят ДНК-то. Трябва ни сериозна подготовка.
Следващите две седмици се сляха за Лора в безумен спринт. Скриха я извън града, в къща, по-скоро приличаща на крепост, отколкото на вила. Денем около нея се въртяха адвокати, стилисти, преподаватели по етикет и хора, които ѝ разясняваха основите на корпоративното управление. Вечер тя преглеждаше папки — кой от борда как диша, кой на кого е длъжен и кои вражди тлеят от години.
Тя се учеше да върви наново — не с дребните, извинителни крачки на уморена домакиня, а с уверената походка на човек, който не чака място, защото го заема. Учеше се да говори, без да се оправдава, да поставя точка, вместо въпросителна.
Телефона си включи само веднъж. Там я чакаха стотици съобщения. Преслав преминаваше от „Върни се, всичко ще забравя“ до „Къде си, мръснице?“ и „На майка ми ѝ е високо кръвното!“. От Венета — гласови проклятия, заплахи, обещания да „я върне на мястото ѝ“. Лора изслуша всичко без израз, после просто смени сим-картата. Тези гласове се превърнаха в шум — радиосмущения от друг живот.
Денят „Х“ дойде в дъждовен вторник. В централата — стъклен небостъргач в сърцето на Пловдив — трябваше официално да бъде представена новата наследница и да се обсъди предаването на контрола над „Валентинов Груп“.
Лора влезе редом с Драгомир, следвани от двама охранители. Беше в строг бял костюм, чиято цена можеше да осигури на Преслав няколко години живот без лишения. Косата ѝ беше прибрана в безупречен кок, гримът прикриваше следите от безсънните нощи.
В конферентната зала, около огромната овална маса, седяха хора с погледи на хищници. Мъже в скъпи костюми я измерваха студено. Йоана — начело, като черна вдовица в центъра на паяжина. До нея — близнаците.
— Дами и господа — започна Драгомир, отваряйки папката. — Съгласно последната воля на Христо Валентинов и резултатите от генетичната експертиза, контролният пакет преминава към неговата дъщеря, Лора Александровна…
— Момент! — прекъсна го Йоана рязко и се изправи с ослепителна усмивка. — Преди да дадем кормилото на тази… особа, искам да представя свидетели. Хора, които я познават отлично и могат да потвърдят, че е психически нестабилна, склонна към скитничество и… към кражби.
Вратите се разтвориха. По гърба на Лора пробяга леден ток.
Влязоха Венета Тодорова и Преслав Христов.
Те изглеждаха тук нелепо, сякаш изтръгнати от друг свят, и точно този сблъсък обещаваше буря, която тепърва щеше да се разрази.
