Времето за колебание беше оскъдно.
Лора машинално вдигна поглед към прозорците на апартамента си на третия етаж. Зад тънката пердета ясно се очерта силуетът на Венета Тодорова — нямаше съмнение, че в този миг вече върти телефона и с охота описва на роднини и познати каква снаха ѝ се е паднала и каква неблагодарност е проявила.
Лора пое дълбоко въздух, изправи рамене и уверено се насочи към автомобила. Шофьорът — млад мъж със стегнат костюм и безупречни маниери — изскочи веднага и с уважителен жест отвори задната врата.
Тя се настани вътре. Купето бе пропито с аромат на скъпа кожа и мек, дървесен парфюм, който създаваше усещане за стабилност и власт.
— Добър вечер — каза Лора, полагайки усилие гласът ѝ да не издава вълнението ѝ.
Мъжът до нея — побелял, елегантен, с безукорно палто и уверен израз — леко извърна устни в иронична усмивка.
— Добър да е, Лора. Какво решаваме? Подписваме документите или носталгията по студения пача и семейните драми ще те върне обратно?
— Тръгваме — отвърна тя твърдо. — Взела съм решение.
Автомобилът се плъзна напред безшумно, отнасяйки я далеч от живот, в който беше удобен фон, безплатна прислуга и мълчалив виновник. Пред нея се разкриваше непознато бъдеще — плашещо, но обещаващо нещо, което досега ѝ бе отказвано: шанс да бъде себе си.
Телефонът в чантата ѝ избръмча. На екрана светна надписът „Преслав Христов“. Лора задържа погледа си за няколко секунди, после, под внимателното наблюдение на спътника си, изключи устройството и го прибра обратно.
— Доста категорично — отбеляза той.
— Вие ми обещахте ново начало, Драгомир Старозагорски — каза тя, гледайки светлините на Пловдив, които се размиваха зад стъклото. — Старата си история току-що затворих. Ключовете оставих на шкафа.
— В такъв случай се дръж здраво — усмихна се той. — Най-интересното тепърва предстои. Между другото… обеците ти са ужасни. Евтина имитация. Утре ще изберем истински.
Лора несъзнателно докосна ухото си. Лека жилка на обида проблесна и мигом угасна. Той не грешеше. Евтини бяха — точно като всичко, което бе представлявал досегашният ѝ живот.
Внедорожникът излезе на широкия булевард и се изгуби в потока от коли, отнасяйки избягалата снаха към свят на огромни пари и още по-големи изпитания.
В купето се възцари тишина, нарушавана единствено от шума на гумите върху мокрия асфалт. Лора се бе отпуснала в меката кожа на седалката и се страхуваше дори да помръдне. Струваше ѝ се, че едно погрешно движение ще разсее магията и тя отново ще се окаже в кухнята с черпака в ръка, слушайки упреците на свекърва си.
Драгомир Старозагорски извади от джоба си сребърен портсигар, но не запали. Само го завъртя замислено между дългите си, добре поддържани пръсти.
— Свали и другата — кимна той към останалата обеца.
— Защо? — Лора инстинктивно прикри ухото си.
— Защото наследницата на империята на Христо Валентинов не носи стъкло — протегна ръка. — Дай я.
Тя се подчини, свали украшението и го положи в дланта му. Драгомир спусна прозореца и без да погледне, го хвърли навън. Лора потрепери, сякаш заедно с обецата изчезна част от миналото ѝ.
— За мен това беше символ — прошепна тя. — На свобода.
— Свободата струва скъпо, Лора. А това беше просто дрънкулка. Свиквай с истинските неща.
Той натисна бутона на интеркома.
— Александър, към „Метропол“. И по-бързо.
Лора се обърна към него. Страхът бавно отстъпваше място на раздразнение.
— Може би е време да ми кажете какво всъщност се случва. Писахте ми преди три дни. Казахте, че знаете нещо за баща ми. Той почина, когато бях на пет. Обикновен работник, пропаднал човек. Какво общо имам аз с всичко това?
Драгомир се усмихна. В полумрака изражението му изглеждаше почти хищно. Той отвори кожената папка и извади снимка.
— Мъжът, когото си смятала за свой баща, действително е бил работник и наистина е пропаднал. Но не ти е биологичен родител. Майка ти е умеела да пази тайни. Погледни.
Лора взе фотографията. На нея имаше млада жена, поразително приличаща на самата нея — сияеща, усмихната — и до нея висок, уверен мъж на палубата на яхта. Ръката му лежеше върху заобления ѝ корем.
— Това… майка ми ли е? — гласът ѝ трепна.
— Маргарита Велизарова. Работила е като камериерка в извънградската резиденция на Христо Валентинов. Кратка връзка, бременност, пари и условие — да изчезне. Омъжва се за твоя „баща“, за да имаш официално име. Валентинов я е издържал до смъртта си. А той почина преди седмица. Инфаркт.
На Лора ѝ се зави свят. Името Валентинов непрекъснато изплуваше в новините — заводи, холдинги, милиони.
— И какво следва? — изрече тя пресипнало. — Нали има семейство.
— Вдовица Йоана Софийска и двама синове близнаци — кимна той. — Неприятни хора. Но има подробност. Христо Валентинов беше оригинал. В завещанието, което аз изготвих, има клауза: контролният пакет акции преминава към първородното му дете от женски пол, ако бъде открито в срок от месец. ДНК анализът е готов. Ти си дъщеря му.
Колата рязко спря на светофар. Лора стисна чантата си до болка.
— Значи… аз съм богата?
— Потенциално — изключително — уточни Драгомир. — И също толкова застрашена. Ако Йоана и синовете ѝ разберат за теб преждевременно, „случайностите“ ще започнат да се случват.
— Затова съм тук?
— Точно така. Предлагам ти сделка: защита, обучение и плавно влизане в наследството. В замяна — тридесет процента от акциите и позицията изпълнителен директор за мен.
— А ако откажа?
Той повдигна рамене.
— Спирам колата. Връщаш се при съпруга си и пачата. А след това хората на Йоана ще те намерят.
Лора погледна навън — сивите силуети на минувачите под дъжда. Сред тях можеше да бъде и тя — с торби, с празен поглед. Спомни си лицето на Преслав, претенциите му, петте години усилия да угоди на всички.
— Съгласна съм — каза тя. — Но при едно условие.
— Какво?
— Няма да ми купувате просто бижута. Ще ми купите цял нов живот. От Лора Дунавска не трябва да остане нищо.
В същия този миг, в стария апартамент в покрайнините, се разиграваше сцена, достойна за древна трагедия.
— Тя си тръгна! Разбираш ли, Славчо?! — ридаеше Венета Тодорова, притискайки кърпичка към очите си. — Изостави сина ми, изостави мен!
Чичо Славчо Богданов се въртеше в антрето с буркан кисели краставички, а леля Фани Родопска вече се бе разположила в кухнята.
— Ще се върне — мърмореше Славчо, без да подозира, че това беше последното нещо, което Лора някога възнамеряваше да направи.
