…успяла е да ми уреди това жилище — продължи разказа си тя, докато Любомир Рилски бавно ядеше супата.
— И нямаш ли никого до себе си? Как изкарвате двамата? — попита той внимателно.
— С помощи. И за това пак Жанета Вълкова се погрижи. Помага ми и с дрехи за Борил. Само да не си помислите нещо лошо — не са от дома. Дават ги хора, чиито деца вече са пораснали. Някои неща си купувам сама. А вие имате ли деца?
— Не — Любомир се задави леко и остави лъжицата.
— Съпругата ви ги е взела? — попита тя без зла умисъл.
Той я погледна изненадано, после си спомни, че сам беше намекнал за раздялата.
— Нямаме деца. А ти как се казваш?
— Ванеса. Вероятно сте бързали някъде, а аз ви помолих да вдигнете количката…
— Не, не съм бързал. Видях те през прозореца и нарочно слязох да помогна.
По начина, по който го изгледа, той разбра, че не му е повярвала.
— Благодаря ти. Супата е страхотна.
— В дома, където израснах, имаше готвачка. Тя ме научи, докато дежурях в кухнята. Ако пак ви се дояде, заповядайте — каза Ванеса и сведе очи.
— По-добре ти ела у мен. Живея в апартамент двадесет и седем. Ако ти трябва нещо да се оправи — рафт, контакт, каквото и да е… — той се прокашля неловко.
Когато се прибра, изля водката в мивката. По-късно, след като падна мракът, съжали. Стана му тежко и празно. По телевизията — нищо, сънят не идваше. Отвори лаптопа, прехвърли новините, после снимките на Зорница Живкова — и само си разрови душата.
Влезе в социалните мрежи. Ванеса му напомни за нея — същата откритост, същата наивна искреност. Той вече беше последен курс, когато се запозна с Таня Радославова — тя беше по-малка. Влюби се истински. А когато тя му каза, че е бременна, той се уплаши и ѝ предложи пари за аборт. Тя после призна, че го е изпитвала и е излъгала за детето. Той разбираше, че не е истина, но тогава му беше по-лесно да повярва и дори да се обиди. Къде ли беше сега? Как живееше?
Въведе името ѝ в търсачката. Сред снимките я позна веднага. Фамилията беше същата — значи не се е омъжвала. Прелисти старите ѝ студентски снимки, после кадри със син, после с мъж.
Отдавна не беше активна. Каквото ще да става. Написа ѝ кратко съобщение.
Всеки ден проверяваше профила ѝ. Отговор нямаше. Едва след около две седмици получи съобщение:
„Неочаквано.“
„Как си? Видях, че имаш син. На колко е?“ — написа Любомир.
„Готвим се за училище.“
„Уау. Толкова голям… Може ли да се видим? Утре след работа?“ — предложи той.
„В шест и половина водя Мартин на тренировка в спортния клуб на Суворовска. Ще имам час. Ела, ако искаш. Чао.“ — и излезе от мрежата.
Любомир намери адреса на клуба и на следващия ден отиде след работа. Паркира и зачака. Таня и синът ѝ дойдоха пеша. Докато той слизаше от колата, те вече бяха влезли. Той остана до вратата. След малко тя излезе. Все едно времето се беше върнало назад — почти не се беше променила.
— Да седнем някъде? — предложи той.
— С кола ли си? Хайде в нея. Паркирането тук е кошмар, аз оставих моята далеч.
Седнаха в неговата кола.
— Не вярвах, че някога пак ще те видя — първа проговори Таня.
— Как си? Тогава бях глупак. Прости ми.
— Нищо. Няма много за разказване. Само че ти не изглеждаш щастлив.
— Това… моят син ли е? — попита той тихо.
— Да — не отрече тя.
— Така и си мислех, че тогава ме излъга. Спокойно, не искам нищо. Няма да претендирам за него. Аз съм сам. Жена ми си тръгна при по-успял мъж. Деца нямаме — каза той и замълча, оставяйки думите да увиснат между тях, подготвяйки почвата за разговор, който тепърва предстоеше.
