Любомир Рилски беше застанал до прозореца и вперил поглед към вътрешния двор. Небето висеше ниско и тежко над града, оцветено в безжизнено сиво. Както водната повърхност поема оттенъка на облаците, така и улиците, фасадите и въздухът наоколо изглеждаха потънали в мъглява пепелна пелена. Дори листата по дърветата бяха изгубили свежата си зеленина и при всеки полъх шумоляха сухо, почти като хартия. Слънцето се показа за кратък миг, но не успя да върне багрите – напротив, то още по-ясно очерта тъмната маса от облаци, която настъпваше откъм запад и недвусмислено обещаваше скорошен дъжд.
Долу, пред входа, се появи млада жена с детска количка. Тя я остави до стълбите и отново влезе вътре. След няколко минути се върна, носейки бебе, което внимателно положи в количката.
Сградата нямаше асансьор, а в общите части нямаше място, където да се остави количката. Значи ли това, че тя всеки ден я качва до етажа си? А къде беше бащата, бабите, някой, който да помогне? Любомир никога досега не се беше замислял колко усилия и малки подвизи се изискват от една майка, за да излезе на разходка с дете от блок без асансьор.
Жената започна бавно да бута количката по ръба на двора. Беше се нанесла в тяхната кооперация сравнително скоро – преди около два месеца. Вероятно живееше под наем. Любомир я наблюдаваше, като се опитваше да не обръща внимание на стъпките и леките шумове зад гърба си.
— Да взема ли уреда за пара? — чу се гласът на Зорница Живкова.
— Вземи го — отвърна той безразлично и леко сви рамене.
Нека прибере каквото пожелае, само да си тръгне по-бързо и да не го измъчва повече. Мислеше ли си, че ще я моли да остане? Ако просто беше решила да го напусне, може би щеше да се опита да я спре. Дори най-вероятно би я убедил да остане. Но тя не си тръгваше сама — отиваше при друг.
Зорница винаги беше жадна за „по-добър живот“. Често го упрекваше, че доходите му не стигат, сравняваше го с мъжа на своя приятелка, който имал някакъв бизнес и печелел куп пари. Добре че Любомир не се беше поддал на натиска ѝ да се хвърли в тази съмнителна схема — сега можеше да дели килия с въпросния „успешен“ предприемач.
Той отново насочи вниманието си към майката с количката.
— Може ли поне да се разделим като хората? — прозвуча гласът на Зорница зад него.
Любомир бавно се обърна. Тя вече беше облечена — стилен шлифер, елегантни обувки. До краката ѝ стояха куфар и голяма карирана чанта, каквито търговците мъкнат по пазарите. „Нова е. Ние такава нямахме“, мина му през ума. „Подготвила се е. Значи сутрешният скандал за пълни глупости е бил нарочно. С какво удоволствие ми изкрещя, че съм нищожество… Е, поне спря да се прави на жертва.“ Той се усмихна криво.
По лицето ѝ разбра, че е отгатнала мислите му. Зорница сведе поглед и хвана дръжката на куфара.
— Да помогна ли? — попита той.
— Не е нужно. Той ме чака отвън.
Това само затвърди подозренията му — всичко беше режисирано предварително: кавгата, покупката на чантата. Дали мъжът беше стоял през цялото време пред вратата, докато те се караха, или чакаше долу в колата и тя му писа да се качи? Поне не ги беше сблъскала лице в лице.
— Чао — каза Любомир, леко повдигайки брадичка.
— Сбогом — отвърна Зорница, като го изгледа с презрение.
Той отново се обърна към прозореца и опря чело в студеното стъкло. Сивото небе беше все същото, само че жената с количката вече липсваше — беше се насочила към парка. Зад гърба му входната врата се затръшна шумно.
Любомир обиколи апартамента. На облегалката на стола висеше халатът на Зорница, а в спалнята върху леглото бяха разпилени дрехи и вещи, които тя не беше взела. Той донесе плик от кухнята, натъпка вътре забравеното и го смачка нетърпеливо.
В банята започна да събира в плика останалите ѝ принадлежности, като се стараеше да не мисли за това, което предстоеше да намери следващото.
