— Това не е вярно.
Зоя Кирилова без излишни жестове отключи телефона си, отвори банковото приложение и след няколко докосвания го плъзна по масата към него.
— Това е общата ни сметка. Погледни салдото — двадесет и три хиляди лева. А сега отвори онази другата, личната, която си направил миналата година. Тази, за която не си сметнал за нужно да ми кажеш.
Ростислав Атанасов пребледня. Очите му за миг се разшириха, после рязко се отдръпнаха встрани.
— Ти… следиш сметките ми?
— Не. Попаднах случайно на извлечение преди два месеца, дойде на мейла. Седемдесет и осем хиляди лева, Ростислав. По твоята лична сметка. От къде се появиха?
Той замълча. Стисна устни, вперил поглед някъде в ъгъла.
— От бонусите — изрече накрая глухо. — Отделях по малко.
— Отделял си. За какво? За „черни дни“?
— Ами… просто така. Да има, ако потрябва.
— И защо не знаех? Защо имаме обща сметка, от която плащаме жилището и храната, а ти разполагаш с лична, скрита от мен?
— Защото знаех, че ще реагираш точно така!
— Значи ти можеш да имаш свои пари, а аз — не?
Той скочи рязко от стола, който изскърца силно по пода.
— Господи, Зоя, защо се вкопчваш толкова в тези пари?! Ако искаш да ги харчиш за себе си — харчи! Купи си кожено палто, замини някъде, не ми пречи!
— Не става дума за харченето — отговори тя спокойно. — А за това, че дори не ти мина през ума да ме попиташ. Ти просто реши вместо мен.
— Мислех за семейството! За майка ми, за дома ни, за един читав компютър!
— За твоята майка. За твоята кола. За твоя компютър.
Гласът на Зоя беше равен, почти безцветен. Именно тази хладна монотонност разтревожи Ростислав повече от всякакъв вик.
— Добре тогава, какво според теб трябваше да направя? — разпери ръце той. — Кажи!
— Можеше да кажеш: „Зоя, имаш ли идея за какво би искала да използваме тези пари?“ Само това. Един въпрос.
— Добре. Питам сега. За какво искаш да ги похарчиш?
— Още не знам. Трябва да помисля.
— И колко време ще мислиш?
— Колкото е нужно.
Той отново седна, прокара пръсти по слепоочията си. Зоя виждаше как напрежението го разкъсва отвътре, как се опитва да се овладее.
— Слушай — каза най-сетне по-тихо. — Може би си права. Може и да се увлякох. Просто си мислех, че решаваме такива неща заедно. Като семейство.
— Семейство има тогава, когато решенията са общи — отвърна тя. — Не когато ти решаваш, а аз само кимам.
— Добре. Нека решим заедно. Сега. Да седнем и да обсъдим вариантите.
Зоя поклати глава.
— Не, Ростислав. Това е мой подарък. Нужно ми е време.
— Значи изобщо не възнамеряваш да ги използваш за нещо общо?
— Не съм казала такова нещо. Казах, че обмислям.
Той се изправи и започна да крачи из кухнята, очевидно опитвайки се да се успокои.
— Знаеш ли какво си мисля? — обърна се към нея. — Че родителите ти са дали тези пари с идеята да бъдат за семейството. За нас двамата. Те знаят, че живеем заедно, че имаме общ бюджет. Не са ги дали лично на теб, а на нас.
В Зоя отново избухна гняв.
— Сериозно ли? Сега ще ми обясняваш какво са имали предвид моите родители?
— Аз просто разсъждавам логично…
— Те ми дадоха парите на мен. В плика имаше картичка: „На любимата ни дъщеря за тридесетия ѝ рожден ден.“ Не пишеше „на младото семейство“, нито „на децата ни“. Беше адресирано до мен.
— Но те разбират…
— Прекрасно разбират, че имам съпруг. И също толкова добре знаят, че ако искаха да са за двама ни, щяха да го кажат ясно.
Ростислав седна отново. Лицето му се затвори, стана твърдо и чуждо.
— Ясно. Значи оттук нататък ще има твои пари и мои пари. Чудесен модел за семейство.
— Така или иначе вече имаше твоите пари и нашите пари — отвърна тихо Зоя. — Аз просто изравнявам баланса.
— Онези седемдесет и осем хиляди са мои спестявания! Аз съм ги заделял!
— От заплата, която по принцип трябваше да е обща. Или греша?
Челюстта му се стегна. Явно искаше да каже нещо остро, но се спря.
— Нека не продължаваме сега — каза след пауза. — Да се успокоим и утре да поговорим.
— Няма какво да обсъждаме, Ростислав. Това са моите пари. И аз решавам какво ще правя с тях.
Той я погледна продължително, сякаш търсеше последен аргумент, преди разговорът да поеме в още по-опасна посока.
