— Тези пари са дадени на мен. За рождения ми ден. Личен подарък — изрече Зоя отчетливо, сякаш поставяше граница.
— Зоя, наистина не разбирам накъде биеш — Ростислав отново седна на стола, а в гласа му се прокрадна твърд, почти метален оттенък. — Седем години сме заедно. Един апартамент, един хладилник, една сметка. Моята заплата е наша. Твоята заплата е наша. Значи и тези пари са общи.
— Твоята заплата е три пъти по-висока от моята — отвърна тя тихо, но уверено. — И когато си купуваш маратонки за двайсет хиляди лева, не ме питаш дали съм съгласна.
— Това е различно!
— С какво по-точно?
— Защото аз съм глава на семейството! — изтърва се Ростислав и мигом замръзна, осъзнал, че е прекрачил граница.
Зоя усети как нещо вътре в нея се пропуква. Не рязко, не болезнено — бавно, като износен плат, който най-сетне се къса.
— Глава на семейството — повтори тя без емоция. — Ясно.
— Не го казах така, Зоя, не това имах предвид…
— Не, точно това означаваше. Ти смяташ, че понеже си мъж, имаш право да решаваш за всички пари в този дом.
— Не! Просто сме семейство! Не разбирам защо изведнъж тези средства станаха „твои“. Никога не сме делили така.
Зоя се изправи и бавно прекоси кухнята. Мислите ѝ се блъскаха една в друга, но с всяка крачка картината ставаше все по-ясна.
— Ростислав, помниш ли миналогодишния си бонус? Осемдесет хиляди. Купи си нов телефон, нов костюм и замина на риболов с Любен Илиев. Това от общия бюджет ли беше?
— Ами… това беше премия за проекта…
— А когато аз получих бонус — трийсет хиляди — купихме зимни гуми за твоята кола — продължи тя, а гласът ѝ зазвуча по-твърдо. — Колата, която почти не карам, защото все ми повтаряш, че ти трябва за работа.
— Наложително беше! Гумите бяха за смяна!
— А телефонът за шейсет хиляди — той също ли беше наложителен?
Ростислав прокара ръка по лицето си. Зоя виждаше как търси оправдание, как се мъчи да подреди аргументи, които сам не намира убедителни.
— Не разбирам откъде идва тази агресия — каза той накрая. — Просто предложих да ги вложим разумно. На майка ми ѝ трябва ремонт, сама е в онзи стар апартамент…
— На твоята майка ѝ трябва ремонт — прекъсна го Зоя. — На твоята кола ѝ трябва сервиз. Ти имаш нужда от нов компютър. Забелязваш ли? Все „ти“. Аз използвам този компютър веднъж месечно, за да разпечатам някой документ. А ти всяка вечер играеш на него.
— Не само играя…
— Ростислав — гласът ѝ стана толкова твърд, че той замълча, — кажи ми, моля те, какво общо имаш с парите, които моите родители подариха на мен?
Между тях се спусна тишина. Единственият звук идваше от банята — капещият кран, който отдавна чакаше смяна на уплътнението, но все не оставаше време.
— Как какво общо? — повтори той приглушено. — Аз съм ти съпруг.
— И това ти дава право да се разпореждаш с личните ми подаръци?
— Това не е просто подарък, Зоя. Това са много пари.
— Именно затова аз решавам какво да правя с тях.
Ростислав се облегна назад. Зоя ясно видя вътрешната му борба — желанието да настоява и разбирането, че тя е права. А да го признае би означавало да приеме нещо далеч по-дълбоко.
— Променила си се — каза той след малко. — Преди не беше така.
— Преди нямах двеста хиляди лева от родителите си. И преди не осъзнавах колко естествено приемаш, че си единственият разпоредител на парите в този дом.
— Не мисля така!
— Мислиш. Дори не ме попита дали искам да харча за банята на майка ти. Просто ми съобщи, че ще го направим. Сякаш мнението ми няма значение.
— Боже, Зоя, добре, извинявай! Съжалявам, чуваш ли? Увлякох се. Зарадвах се и прекалих.
Зоя отново седна, положи ръце върху масата. Чувството беше странно — едновременно празнота и нова, непозната сила.
— Ростислав, разбираш ли къде е проблемът? Не са самите пари. А това, че ти автоматично реши, че са под твой контрол. Без дори да се замислиш.
— Но досега всичко винаги е било общо…
— Не. Досега моите пари винаги са били общи. Твоите — не винаги, и това беше истина, която тепърва щеше да излезе наяве в следващия разговор.
