— И все пак, скъпи мой, на какво основание смяташ, че можеш да разполагаш с парите, които родителите ми ми подариха?
Пликът беше осезаемо тежък. Толкова плътен, че Зоя Кирилова несъзнателно го пое с две ръце, когато баща ѝ ѝ подаде обикновения бял правоъгълник над масата. Майка ѝ се усмихваше — усмивка, в която се преплитаха гордост и едва доловима тревога. От онзи майчин тип безпокойство, което не изчезва, дори когато дъщерята отдавна е преминала тридесетте.
— Не го отваряй сега — прошепна тя и положи длан върху ръката на Зоя. — Когато се прибереш.
Но Зоя вече знаеше. По тежестта. По погледите на родителите си. По тържествената пауза в момента. Това не беше просто рожден ден с пари. Имаше друго значение.
Празничната вечеря в ресторанта се проточи почти до единайсет. Ростислав Атанасов, съпругът на Зоя, беше необичайно оживен — шегуваше се, смееше се високо и разказваше на тъста и тъщата си за новите си работни проекти с вдъхновение.
Зоя обаче забеляза как от време на време погледът му се плъзгаше към чантата ѝ, където беше прибрала плика. В очите му проблясваше онзи характерен блясък — не алчен, а практичен, пресметлив. Така изглеждаше Ростислав винаги, когато умът му вече въртеше варианти и бъдещи сметки.
В колата, на път за дома, именно той наруши тишината:
— Хайде, ще го отворим ли най-накрая?
— У дома — отвърна кратко Зоя, без да откъсва поглед от нощните светлини зад стъклото.
— Сигурен съм, че вътре има сериозна сума — продължи той, сякаш не усети нежеланието ѝ за разговор. — Баща ти напоследък изкарва добре. А и винаги са били щедри. Помниш ли колко ни дадоха за сватбата?
Зоя помнеше. Преди седем години сто хиляди лева бяха цяло състояние. С тях купиха хладилник и пералня, а останалото вложиха в ремонта на наетия апартамент, в който живяха първите си две години.
Щом се прибраха, Ростислав дори не си съблече сакото. Влезе директно в кухнята, извади бира от хладилника и седна на масата, очевидно очаквайки тържествения момент, в който Зоя ще разпечата плика.
Тя, за разлика от него, се движеше бавно. Свали обувките си, прибра палтото, изми лицето си в банята. Нетърпението му сякаш се усещаше физически през стената. Накрая седна срещу него и извади плика от чантата.
Вътре имаше точно двеста хиляди лева. Нови банкноти, прилежно пристегнати с банкови ленти. Зоя прокара пръсти по купчините и не можеше да определи какво изпитва — благодарност, радост или онова странно, почти детско объркване.
— Двеста хиляди… — прошепна Ростислав с благоговение. — Зойче, това е невероятно! Родителите ти са… страхотни.
Той стана, заобиколи масата и я прегърна през раменете.
— Тези пари идват точно навреме. Направо идеално. Банята на майка ми е в ужасно състояние, нали помниш? Отдавна ни моли да помогнем с ремонта. Смятах — около сто и двадесет хиляди, максимум сто и петдесет, ако го направим както трябва. Плочки, нов санитарен фаянс, тръбите да се вградят. И пак ще остане нещо…
— Ростислав, почакай…
Той вече не я слушаше. Очите му светеха, докато мислено чертаеше планове.
— А после и колата! Спирачните накладки, масло, филтри — пълно обслужване, отдавна е наложително. И можем да помислим за нов компютър, сегашният е безнадеждно бавен. Свястен процесор, добра видеокарта — дори съм си харесал една конфигурация…
— Ростислав — повиши глас Зоя. — Спри.
Той я погледна, все още усмихнат, но объркан.
— Какво има?
— Това са мои пари — каза тя бавно и отчетливо.
— Разбира се — кимна той. — Подарък за рождения ти ден. Чудесен подарък.
— Мои. От моите родители. Дадени на мен.
Веждите му се събраха, в погледа му проблесна недоумение.
— Зоя, разбирам, но ние имаме общ бюджет. Семейство сме. Какво значение има на кого са ги дали? Това са наши общи пари.
Зоя спокойно върна банкнотите обратно в плика.
— Не, Ростислав. Това не са общи средства. Това е личният ми подарък.
Той се отдръпна и се изправи, а по лицето му се изписа наранено учудване.
— Как така?
— Точно така, както го казах — отвърна Зоя, усещайки как напрежението между тях започва да се сгъстява и разговорът тепърва щеше да придобие много по-остър тон.
