Сумата набъбваше до около десет хиляди лева. Болеше я, но алтернатива просто нямаше.
Вечерта, щом се прибраха, Калина Странджанска извади папката и я постави на масата пред Орлин Марков. Той прегледа листовете, въздъхна и остави погледа си встрани.
— Значи… завеждаме дело? — попита тя без заобикалки.
Орлин се размърда неспокойно на стола.
— Калинке, помисли… тя все пак ми е леля. Майка ми никога няма да ни го прости.
— А децата? — гласът ѝ стана твърд. — Те колко още ще спят натъпкани в проходната стая?
Той започна да обикаля из кухнята, търсейки думи, които не идваха.
— Може би… ако се разберем по човешки начин?
В този миг Калина осъзна ясно — ако има битка, тя ще я води сама.
На следващата сутрин Орлин все пак събра смелост. По време на закуската каза, сякаш чете от лист:
— Йорданке, срокът на регистрацията ти изтече. Моля те, напусни доброволно. Иначе ще се стигне до съд.
Лъжицата издрънча на пода. Йорданка Пиринки се хвана за гърдите.
— Как можете! Аз съм ви кръвна!
Калина повтори хладнокръвно:
— Срокът е изтекъл. Престоят ви тук е незаконен.
Звънецът прекъсна напрежението. На прага стоеше Жанета Валентинова. Видя разплаканата си сестра и пребледня.
— Какво става тук?
— Изхвърлят ме! — разрида се Йорданка. — Родната ми сестра ме гони!
Свекървата се обърна към сина си с пламнали очи.
— Така ли се постъпва? Аз ви подарих това жилище, а вие…
— Мамо, уговорката беше за шест месеца — отвърна Орлин с усилие да запази спокойствие.
— Каква уговорка! — повиши тон Жанета Валентинова. — Роднините си помагат! А вие сте неблагодарни!
Без дума Калина плъзна по масата документите от адвоката. Свекървата ги прочете и лицето ѝ се изопна.
— Не съм очаквала такова от собствения си син — изсъска тя. — Забравете за помощта ми. Нито за децата, нито за пари.
Тя излезе и трясна вратата.
Йорданка започна да събира багажа си, звънеше на роднини.
— Намери се племенник, който ще ме приеме — каза сухо.
След два дни замина с куфарите. Сбогуването беше студено.
— Защо ми се случи това…
Орлин помогна с багажа до таксито, раздвоен между вина и облекчение. Колата потегли, без да чака последен поглед.
Калина затвори вратата и се обърна към него.
— Майка ти вече не ни говори.
— Знам — той седна тежко на дивана и скри лице в ръцете си. — Но това е нашият дом.
Ванеса Огнянова и Радослав Цветанов веднага разпръснаха играчките си из хола. Калина ги наблюдаваше и усещаше, че решението е било мъчително, но правилно.
— Мамо, може ли да играя на дивана? — попита Ванеса.
— Разбира се, слънчице — усмихна се тя. — Това е твоят дом.
Орлин извади телефона, набра номера на майка си, задържа поглед върху екрана и после го прибра. Да се обади пръв означаваше да се извини. А за това — причина нямаше.
