Мина още един месец, без нещата да се подредят. Йорданка Пиринки донесе поредния комплект медицински документи и ги остави на масата с въздишка.
— Кардиологът каза, че има леко подобрение, но терапията не бива да се прекъсва — обясни тя с тон, който не допускаше възражения.
Калина Странджанска прелисти листовете, изпълнени с термини, които ѝ звучаха като чужд език.
— И още колко време ще продължи всичко това? — попита тя, опитвайки се да запази спокойствие.
— Докато се възстановя напълно. Може да се проточи — отвърна Йорданка и сви рамене.
В кухнята Орлин Марков миеше чиниите и мълчеше. Всяко дрънване на порцелана засилваше напрежението, което Калина усещаше като тежест в гърдите си.
Седмица по-късно Радослав Цветанов разпиля играчките си из хола. Йорданка го изгледа строго и поклати глава.
— Пълна липса на дисциплина. Едно време децата се възпитаваха по друг начин.
— Той е още малък — отвърна Калина с равен глас.
— Малък, но разбира. Трябва повече строгост.
Ванеса Огнянова се притисна към майка си и дори не посмя да помръдне. От този ден нататък децата започнаха да се движат из жилището на пръсти, сякаш бяха на гости, а не у дома.
На следващия ден Жанета Валентинова отново се отби. Забеляза умората по лицето на снаха си и повдигна вежди.
— Какво става тук?
Калина не издържа:
— Децата се страхуват да говорят, мястото не стига, а Йорданка непрекъснато ни прави забележки. Чувствам се като натрапник в собствения си дом.
Свекървата стисна устни.
— Е, и какво от това? Поне имате помощ. Освен това апартаментът го оставих на вас, а вие все недоволствате. На сестра ми ѝ е трудно, роднините трябва да се подкрепят. Това е свято.
Калина сви юмруци. Аргументът с жилището винаги се вадеше в най-неподходящия момент.
Когато изминаха точно шест месеца, тя подаде на Йорданка папка с документи.
— Временната регистрация изтича. Нужно е да освободиш жилището.
Йорданка разтвори ръце безпомощно.
— А къде да отида? Лечението още не е приключило, лекарят настоява да продължа наблюдението.
Тя извади ново удостоверение и го подаде.
— И децата вече свикнаха с мен.
В Калина кипна възмущение.
— Уговорката беше за половин година.
— Каква уговорка? — учуди се Йорданка. — Ние сме роднини. Роднините си помагат.
По-късно същата вечер Калина сподели всичко с Живка Велизарова от съседния апартамент.
— Срокът мина, а тя няма намерение да си тръгва. Все повтаря, че лечението продължава.
Живка поклати глава сериозно.
— Предупреждавах те. Временната регистрация не означава постоянно право на живеене. Щом срокът е изтекъл, може да се предприемат действия. Потърси адвокат.
— Но тя е болна… — прошепна Калина.
— Болни има много, но жилището е твое — отвърна твърдо Живка и ѝ подаде телефон. — Запиши си този номер, консултацията е безплатна.
С трепереща ръка Калина набра и си записа час.
На следващия ден Христо Данаилов я изслуша внимателно, разгледа документите и кимна.
— Регистрацията е изтекла, а тя продължава да живее тук — това е нарушение — поясни той спокойно.
— Какво мога да направя? — попита Калина.
— Подавате иск в районния съд. Процедурата обикновено отнема месец-два и се заплаща държавна такса.
Калина започна да смята наум разходите и осъзна, че всяко следващо решение ще тежи не само на бюджета, но и на семейството ѝ.
