Тя внимателно подреди донесените документи върху масата, като ги подравни един до друг.
— Ето становището от кардиолога, а това е направлението — поясни Йорданка Пиринки. — Без временна регистрация изобщо няма да ме приемат.
Калина Странджанска прелисти листовете. Термините ѝ звучаха като чужд език и нищо не ѝ говореха.
— А защо не продължиш лечението в твоя град? — попита тя, повече от учтивост.
— Там няма свестни специалисти. А и на вилата не мога да остана — твърде е далеч от болница, — отвърна Йорданка и погледна към Орлин Марков с онзи особен поглед, който ясно казваше: „Разчитам на теб“.
— Утре ще минете през службата и ще уредите временната регистрация — добави тя след кратка пауза. — Все пак ви подарих апартамента. Сега е ваш ред да проявите щедрост. Роднинската връзка не се поставя под съмнение.
Орлин кимна без колебание. В този миг Ванеса Огнянова се втурна в стаята, стискайки плюшеното си мече.
— Лельо Йорданке, ти за дълго ли ще останеш? — попита детето и без покана се настани в скута ѝ.
— Не, мило, само докато се пооправя — усмихна се жената и погали косата ѝ.
Радослав Цветанов, забелязал новото присъствие, протегна ръчички към нея. Калина го притисна по-силно до себе си, усещайки, че решението вече е взето без нейното участие.
След обяда Йорданка започна да се настанява. Закачи халата си, подреди лекарствата върху ниската масичка.
— Няма да ви преча, не заемам много място. Свикнала съм на скромни условия — повтаряше тя.
Калина прибираше играчките в кашони, освобождавайки хола. Пространството постепенно губеше усещането за дом.
— Ако пуснем телевизора вечер, няма да ти е шумно, нали? — попита тя.
— О, не, аз заспивам рано. В девет вече съм в леглото.
Жанета Валентинова кимна доволно — всичко се развиваше точно както бе замислила.
Два дни по-късно Калина се засече пред входа със съседката Живка Велизарова.
— Ще ми услужиш ли с малко хляб? — подхвърли тя, но погледът ѝ се спря на непознатите чехли в коридора. — Да не би да имате гости?
— Лелята на свекърва ми е. Дойде за лечение. Регистрирахме я временно.
Веждите на Живка се повдигнаха.
— „Временно“ понякога се оказва дълго. Моята братовчедка така остана — уж за шест месеца, а после три години я гонеха по съдилища.
Думите ѝ заседнаха в съзнанието на Калина.
На вечеря Йорданка въздъхваше тежко:
— Кръвното пак играе, хапчетата не вършат работа. Трябва пълно изследване.
— Кога ти е часът при лекаря? — включи се Орлин.
— Другата седмица. После изследвания, после пак кардиолог.
Калина смяташе наум. Половин година ѝ се струваше безкрайна.
— А лечението… колко време ще продължи? — попита тихо тя.
— Докато се стабилизирам. Може и до есента.
Думите „до есента“ я пронизаха.
Късно вечерта Ванеса прошепна:
— Мамо, лелята хърка.
От хола се чуваше тежко, равномерно дишане. Калина се приближи до дивана и леко докосна рамото на Йорданка.
— Ще се обърнеш ли на една страна?
Тя се извини сънено и се намести, но след известно време шумът отново изпълни тъмната стая и не ѝ даде да заспи спокойно.
