— Ето, пристигнахме най-сетне — промъкваше се в тясното антре с торбите и приведената жена до себе си Жанета Валентинова. — Познаваш ли леля Йорданка?
Калина Странджанска избърса влажните си длани в кухненската кърпа, още миришеща на препарат от миенето. Леля Йорданка — сестрата на свекърва ѝ — беше виждала едва два-три пъти, все на шумни роднински събирания. Сега пред нея стоеше дребна жена с овехтяло яке, сивкаво лице и поглед, натежал от умора.
— Разбира се… здравейте — каза Калина и внимателно стисна подадената ѝ ръка, студена и отпусната.
— Казвах ти, сине, че сърцето на Йорданка не е наред — подхвана Жанета Валентинова, докато подреждаше чантите до стената. — Назначили са ѝ операция.
От стаята излезе Орлин Марков, по анцуг и тениска, все още сънен след следобедната дрямка. Щом видя майка си и леля си, лицето му се напрегна.
— Мамо? Какво става… — той ги прегърна една след друга. — Как сте, лельо?
— Ами… кретам някак — отвърна Йорданка Пиринки, свали кърпата от главата си и приглади рядката си коса. — Орлинчо, не мога да те позная колко си пораснал.
Калина, застанала встрани в тясното антре, усети как нещо се свива в гърдите ѝ. От детската се чуваха гласове — Ванеса Огнянова обясняваше нещо на Радослав Цветанов, докато играчките тракаха по пода.
— Заповядайте в кухнята, ще сложа чай — предложи Калина, макар че на езика ѝ напираха други въпроси.
Когато седнаха, Жанета Валентинова извади папка от чантата и започна да вади документи.
— Ситуацията е сериозна — започна тя, след като отпи от чая. — Йорданка е за операция, кардиологът е в областната болница, а и захарта ѝ играе — ще трябва и ендокринолог.
Лелята мълчеше, отпиваше на малки глътки и тихо покашляше в кърпичката. Изглеждаше зле — посинели устни, подпухнали глезени, дишаше тежко.
— И какво трябва да се направи? — попита Орлин.
— Нужна е временна адресна регистрация — погледът на Жанета се спря значително върху него. — До шест месеца, не повече.
Калина едва не изпусна чашата си. Съпругът ѝ само повдигна рамене.
— А къде ще живее? — предпазливо попита тя. — Апартаментът ни е двустаен, а децата са в едната стая.
— Диванът в хола е напълно достатъчен — отсече свекървата. — Всичко е временно. Йорданка не е капризна.
Жената се усмихна виновно.
— Няма да ви преча, честно.
Вечерта, в спалнята, Калина прошепна:
— А реално… къде ще бъде настанена? Знаеш, че холът е проходен, децата непрекъснато тичат.
Орлин съблече ризата си и я метна на стола.
— Майка казва, че диванът става. Няма да е за дълго. Нали няма как да я изгоним.
— „Не за дълго“ означава колко?
— Ами… половин година.
Калина се обърна с лице към стената и се сви. От хола се чуваха кашлица и шум от торби — Йорданка се настаняваше за нощта.
На следващия ден Жанета Валентинова отново се появи на вратата, сякаш историята тепърва започваше.
