Мислеха, че ще се огъне — заради децата, заради някакви папки с документи, заради вечните оправдания от рода на „така е правилно“. Защото „семейството е над всичко“. Защото „жената трябва да прави компромиси“.
Ясмина бавно, почти тържествено, остави торбите на пода. Бръкна в чантата си, извади ключовете и в същия миг усети неочаквано спокойствие, сякаш някой беше заглушил шума в главата ѝ.
— Не — каза тихо, но без колебание. — Няма да стане.
— Как така „не“? — Виолета я изгледа неразбиращо.
— Точно така. Няма да регистрирам никого тук. Това жилище е мое и решенията ги вземам аз.
— Ясмина Радева, ние само за малко… — Калина пристъпи напред, с онзи тон на престорена кротост.
— Не — повтори Ясмина и погледна право към Лъчезар. — Лъчо, искам да си тръгнат. Веднага.
Лъчезар пребледня. Ръката му направи несигурен жест — не беше ясно дали моли нея или се опитва да спре сестра си, която вече си поемаше въздух за скандал.
— Яси, нека поне поговорим…
— Говорихме достатъчно — прекъсна го тя. — Решението ми е същото.
Без повече думи Ясмина пристъпи напред, леко избута Виолета, пъхна ключа в ключалката. Чувстваше погледите им в гърба си — изненадани, възмутени, обидени. Вратата се отвори трудно, сякаш и тя се съпротивляваше.
— Лъчезаре, ти наистина ли ще ѝ позволиш? — изсъска Виолета. — Това е твоето семейство!
Ясмина се обърна, с ръка на дръжката.
— Лъчо — каза спокойно, почти хладно. — Сега е моментът. Избери.
Той гледаше безпомощно, местеше очи от сестра си към племенницата и децата, после пак към Ясмина. И накрая сведе поглед. В този миг всичко се изясни окончателно.
Ясмина влезе вътре и затвори. Ключалката щракна глухо.
–
Да останеш вярна на себе си
Лъчезар не се прибра през нощта. За осем години заедно това се случваше за първи път. Ясмина се въртя будна до към три, после потъна в тежък, накъсан сън. Събуди се от тишината — онази празна, звънтяща тишина, когато в дома няма никой.
Седна на ръба на леглото, стискайки телефона. Нямаше нито пропуснати повиквания, нито съобщения. Можеше тя да звънне, но усещаше безсмислието. Лъчезар беше направил избор. Или не беше успял да го направи — което на практика означаваше същото.
— Стига толкова — каза на глас и сама се сепна от собствения си тон.
Навън неделният ден си вървеше по обичайния начин. Пенка Варненска от съседния балкон простираше пране, долу Светлана Асенова метеше двора, от площадката се чуваше детски смях. Всеки живееше своя живот. И тя щеше да има свой.
В кухнята си направи кафе. В неделя обикновено закусваха заедно — той държеше на пържените яйца с домати и лук, тя предпочиташе чай и филия. Днес Ясмина извади специалното кафе, което пазеше за редки поводи. Насипа го в джезвето почти механично. Горчивият аромат я удари в носа и тя пое дълбоко въздух.
— Горчиво ли е? Ще преживея — промърмори.
Кафето кипна и се разля. Наложи се да търка котлона. Докато чистеше, мислеше, че най-вероятно ще се стигне до развод. Не ѝ беше непознато — беше минала през това още през деветдесет и осма, когато децата бяха малки и ѝ се струваше, че светът се срутва.
Но оцеля. Щеше и сега.
Към обяд вцепенението се разсея и мислите нахлуха наведнъж. Какво следва? Къде е Лъчезар? Ще се върне ли? И ако се върне — какво тогава? Втори шанс? След такова предателство?
Рязко се изправи и отиде в спалнята. Над леглото висеше сватбената им снимка — осем години по-рано. Тя в светлосин костюм, все пак втори брак. Той — в строг сив. Усмихнати, уверени.
Ясмина свали рамката и седна на леглото. Дълго гледа лицата — неговото и своето. После, без да я чупи, без сцени, прибра снимката в чекмеджето на скрина. Там отидоха и още няколко фотографии.
— Случва се — прошепна, сякаш се оправдаваше. — Не винаги става.
В хола погледът ѝ се спря на дивана — огромен, кафяв, тромав. Лъчезар настояваше за него, „да изглежда стабилно“, казваше. На Ясмина винаги ѝ се струваше, че задушава стаята.
Хвана подлакътника и дръпна. Тежък беше, проклетникът. Пое дъх, опита пак. Мръдна. След малко вече беше до другата стена. Усети прилив на енергия. Масичката смени мястото си, лампионът — също. До вечерта холът беше неузнаваем.
В кухнята намери кренвирши — той ги обичаше, тя не особено. Изпържи си ги за вечеря. Нека това да е последното му присъствие в ежедневието ѝ. Яде права до прозореца, гледайки как в отсрещните апартаменти светват лампите.
После, без ясна причина, извади семейния албум. Разгърна до първата си сватба — тя, млада, в пищна бяла рокля, с букет рози. Христо Огнянов до нея — красив, самоуверен. Тогава вярваше, че е завинаги. А шест години по-късно той си тръгна при секретарката си — банално и болезнено.
Страниците шумоляха. Оля с плитки, Митя с ожулено коляно. Родителите — още живи. Студентските приятелки. Колко много живот имаше извън браковете!
Сумракът се разля из апартамента, но Ясмина не палеше лампите. Седеше в креслото, прегърнала колене. Не плачеше — вътре всичко беше замръзнало. И все пак, под този лед тлееше искра. Нещо ново, непознато.
— Ще го преживея — каза решително. — Не ми е за първи път.
Едва когато стана да включи светлината, усети сълзите по бузите си. Заплака, после се ядоса. Избърса лицето си с хартиена салфетка.
Телефонът звънна — Лъчезар. Тя гледаше екрана, палецът ѝ застина над зеления бутон. Звънът спря.
И странно — олекна ѝ. Не вдигна. Нито извинения, нито молби искаше да чува. Имаше нужда от тишина и ясна глава.
Ясмина обиколи апартамента, включвайки светлините — кухня, баня, спалня. Застана в хола и огледа новото разположение. Спомни си думите на Жанета Лъвова: „Като се обърка животът, направи разместване. Новото пространство ражда нови мисли.“
Отиде до библиотеката и извади томче на Анна Яворова. Купила го отдавна, но все отлагаше — Лъчезар все се подиграваше на „тази тежка поезия“. Отвори наслуки и започна да чете, а думите ѝ се сториха като обещание за онова, което тепърва ѝ предстоеше.
